Обаждане за смърт

— Да де. Ама телефонът писукаше някак особено.

— Супер. Да не ти свиреше все едно си някоя мацка? — развесели се не на място Стенли.

— Не. Броеше наобратно.

— И-и-и, вярно ли, бе? И после?

— Заприлича ми на бомба… И веднага се чупих.

— И след това какво стана?

Дейвид взе своята чаша с водка, разби я в пода с някакво пиянско вдъхновение и мрачно каза:

— Стаята избухна.

5.

Тони Блеър смело яздеше своя мотор. Беше без каска, облечен в черни кожени панталони сиво боди с дълъг ръкав.

Тони знаеше, че не е редно да кара без шлем, но бе изпушил преди малко цигара марихуана; чувстваше се добре и тъпите ченгета можеха да според него само да му направят една свирка. В момента се кефеше от карането на своето 350-кубиково металносиво „Дукати“. Беше му малко студено, понеже бе нощ, макар и лятна; освен това му се налагаше да се кьори в тъмното за да вижда добре пътя.

Таксито, пълзящо пред Тони, го дразнеше. Шофьорът трябва да беше пълен нещастник. Ту се засилваше рязко, ту внезапно намаляше. Караше страшно нервно. За съжаление улицата бе тясна и прекалено натоварена с автомобили, за да успее Тони да изпревари.

Блеър изпсува. Доколкото успя да се взре в тъмното, шофьорът бе с дълга и къдрава коса. Май че беше жена.

Изпушената марихуана караше Тони да се чувства лек и весел като подухвано от вятъра перце.

„Защо ми е да имам як мотор, пък да го карам бавно“, каза си Блеър и завъртя газта.

Пред Тони и таксито изскочи някакъв мост, който изглеждаше доста тесен. За щастие, май не се виждаха други коли. Тони усили още повече скоростта и започна да изпреварва таксито.

Жълтата кола сякаш започна да се движи по-бързо.

Тони захапа долната си устна и продължи да изпреварва.

Внезапно видя в насрещното платно огромен камион. Тони реши да се върне в дясната лента. Някъде далеч напред му се мярнаха светещите очи на светофар.

Тони отново успя да застане зад таксито. Само че сега бе на сантиметри от задната му броня.

В този момент на пътя изскочи отнякъде едно хлапе. Може би малчуган, живеещ наблизо и заиграл се топка недалеч от къщи.

Жълтата кола се опита да спре рязко. „Дукати“-то се блъсна в таксито и се плъзна наляво. Навря се със сила под камиона. Внезапно Тони усети как гръдния му кош се разкъсва и нещо топло плисва по корема му. Чу шум от стъргане на желязо. Тони почувства все едно фотоапарата с най-голямата светкавица на света е насочен срещу него и щрака ли щрака.

По някое време всичко угасна.

6.

Питър Ейнджъл дебнеше. Гласът от телефона му говореше. Беше му наредил да убие. Проклет да бъде ако не го стореше. Пит бе пребивал много хора, но никога досега не беше убивал.

Ейнджъл беше среден на ръст, винаги брадясал и много дебел — тежеше 260 фунта. Носът му бе счупен и сплеснат в продължение на двете години, през които бе тренирал бокс. Очите му бяха пъстри — между зелено и кафяво; присвити по свински в торбички от пъпчива мастна тъкан. Косата му бе светло кестенява и подстригана много късо.

Тази вечер Пит дебнеше в крайните квартали на Лок Хевън около един блок. В засада. Трябваше да убие човек. Така му бе заповядал Гласът, а от известно време Пит го слушаше сляпо. Гласът принадлежеше на някой, който се казваше Самаел и Ейнджъл бе полудял напълно по него.

Бе два след полунощ. Времето бе топло, а небето — тъмно и с много малко звезди. Около блока, до който Пит дебнеше, имаше посадени дръвчета. Самата сграда се намираше в края на града. Единстеното, за което Ейнджъл се молеше бе да мине някой.

За съжаление нямаше минувачи. Пит ядосано извади дълъг автоматичен нож с черна дръжка. Започна да го щрака и после да го прибира нервно.

От мобилния се чу глас:

— Прибери го!

— Защо, Самаел?

— Прибери го ти казаха! Първата жертва трябва да умре от голите ти ръце. По-късно ще ти разреша да убиваш с олово или стомана.

Пит прибра ножа в десния джоб на анцуга си. Бе облечен в тъмночерен „Адидас“ със зелени кантове. Нагоре носеше черна тениска с навити ръкави, та бицепсите му да се виждат.

— Значи да душа, Самаел?

— Не. Искам да удряш с юмруци, докато душата напусне с тялото. — заповяда Гласът.

Питър чу стъпки и притихна. Безжизнената светлина на уличните лампи озари един младеж, койтo вървеше към края на блока. Юношата вървеше точно към един от входовете. Явно живееше тук.

Имаше почти няколко минути, докато Питър Ейнджъл започне да убива.

7.

Кабинетът на главния редактор Джон Дай бе заключен. Вътре освен шефът на вестник „Ню Лайф“ се намираха Дейвид Робинс и дебеличък детектив. Ченгето беше облечено в индиговосин панталон с много джобове по крачолите и черна фланела с бели шарки на корема.

Главният редактор седеше зад огромното си бюро и се мъчеше да се оправдава:

— Не мога да ти дам отпуска. Трябва да продължиш да разследваш случая с холограмните видеофони. Дори ФБР има нужда от теб.

— Каква точно? Малка или голяма нужда? — невинно попита Дейвид.

Детективът се намеси в разговора. Беше едър и топчест. Черната му коса бе къси подстригана, а очите му бяха мънички, но с дълги мигли и странно живи. Говореше бързо и леко пискливо.

— След снимките на престрелката пред „Дама Пика“ вие добихте популярност, господин Робинс. Доста хора ви се възхищават. И биха споделили с вас неща, които биха премълчали пред полицията. Лично кметът на Лок Хевън е разрешил вие да помагате на разследването. И моите шефове мислят така.

Журналистът зяпна недоумяващо. Попита:

— Кой сте пък вие? И какво точно искате от мен?

— Аз съм Джералд Стийл. Специален детектив съм от Федералното Бюро. Изпратен съм да разследвам няколкото убийства във вашия град, станали напоследък. И искам да ми помогнете.

— ФБР ли казахте? Какво общо има Федералното Бюро с нашия смотан град?

— Ще ви кажа по-късно. Когато заработим заедно.

— Съжалявам, но аз пиша статия за новото поколение холограмни видеофони.

— Оказа се, че има връзка между убийствата и тези телефони.

— Не мога да ви помогна. Дойдох при шефа само за да си взема отпуска.

Главният редактор се навъси зад дебелите си очила:

— Казах ти, че не мога да ти дам отпуск.

— Шефе, не искам да се занимавам с този случай. Всичко почна да става прекалено откачено.

— Моля те, Дейв. Ти си единствения, който трябва да го разследва. Ти си най-кадърния и най- популярния от екипа. Можеш да станеш герой, ако разкриеш нещо. Помисли за славата. Помисли за парите. Помисли за града.