вазимно.
Слуховете са лепкави и миризливи. Те носят гаден и натрапчив вкус в устата, сърбеж и кисела миризма под мишниците, болки в главата и размътване на мозъка.
Тъмно е. Въпреки това по улиците все пак могат да се видят минувачи. Някои просто не вярват в Мобилния Убиец. Други все още не са чули зловещата клюка. Има и такива, които си мислят че точно на тях не може да се случи.
Две момчета седяха на един тротоар. Играеха си с пудел на име Крис. Едното момче бе високо, добре сложено с гъста черна коса и дебели устни. Другият тийнейджър бе среден на ръст, кльощав късо подстриган блондин. Пуделът на момчетата не изглеждаше чистокръвен. Раздърпаната му козина и светлокафявият цвят намекваха за кръстоска с териер.
Дейвид Робинс крачеше по улицата, на която бяха двете момчета с пудела. Напоследък Дейвид не се чувстваше добре. Тренираше почти всеки ден и в тялото приличаше на робот. За съжаление главата му постоянно бе размътена.
Вратът на Робинс пулсираше и го болеше. Дейвид смътно си спомняше, че преди време някакъв тип го беше нападнал и го бе убол с нещо по врата. Сега убоденото пулсираше странно.
Напоследък Робинс се чувстваше недооценен и се караше постоянно с почти всички. Не се срещаше и не разговаряше с никой. В момента му се искаше да се бие.
Дейвид бе облечен в черен костюм. Марков. И скъп. Беше му с два номера по-голям от необходимото. Умишлено си бе купил толкова голям костюм. Напоследък от тренировките тялото и крайниците му растяха и се надуваха като балони.
Двамата тийнейджъри с интерес зяпаха едрия мъж в грамаден костюм.
„Виж бе.“ — измънка блондинът и сбута приятеля си. — „Тоя мяза на Скалата.“
Дейвид дочу, че го обсъждат и видя, че го зяпат нагло.
Робинс приближи на крачка от момчетата. Пуделът започна да джавка срещу него.
Дейвид попита твърдо:
— К’во ме гледаш, бе?
По-едрият чернокос младеж отвърна:
— Не гледаме тебе.
— Кого гледаш, бе? Извини ми се, че ме гледаш!
— Казах ти бе, човек, не гледаме тебе. Не се заяждай. Ходи си по пътя.
Дейвид заповяда:
— Извини ми се веднага, че ме гледаш!
Къдравият чернокос младеж се изправи. Беше висок 6 фута — точно колкото Дейвид. Може би тежеше около 180 фунта.
След постоянните тренировки напоследък, журналистът тежеше поне с 40 фунта повече от младежа. Робинс попита отново:
— Ще се извиниш ли?
— Не. Разкарай се веднага. Не гледахме тебе. И да сме гледали, няма за какво да се извиняваме. Ходи си по пътя, ако не искаш проблеми.
Русият младеж също стана от тротоара. Натърти:
— Да. По-добре бегай оттука. Не си търси белята.
Дейвид дори не погледна русия. Изненадващо хвана по-едрия с две ръце за гушата. Започна да стиска. Младежът посегна да го удари. Робинс изведнъж стисна двойно по-силно. Тийнейджърът омекна и се свлече.
Изграчи:
— Няма да се извиня!
По-слабият младеж мина зад Дейвид и се опита да го събори. Робинс се завъртя рязко и го удари с лакът по лицето. Младежът падна на земята. Лицето му кървеше.
Журналистът продължи да души къдравия чернокоско.
Отново попита:
— Ще се извиниш ли?
Младежът пресипнало изхъхри:
— …Звинявай… че… те… гледах.
Дейвид пусна младежа. Онзи падна на земята, кашляйки. Задъхваше се, беше му трудно да диша.
Пуделът спря да джавка. Захапа крака на Робинс. Направо се впи в глезена му. Явно накрая му дойде смелостта.
Дейвид внимателно отскубна кучето от глезена си. Вдигна го за каишката и започна да го върти.
След малко го пусна. Кучето отлетя на десетина фута. Падна и започна да агонизира. Квичейки.
Дейвид пооправи костюма си.
После продължи надолу по улицата. Чувстваше се много добре.
14.
Питър Ейнджъл беше решил да убие полицай. И без това трябваше да убие още шестима. Защо пък единият да не е полицай? Ежнджъл вече си бе набелязал желаната жертва. Следеше го от около половин час. Ченгето имаше някакви фигури по пагоните. Май че бе лейтенант. Или капитан. Полицаят беше висок и дебел, възрастен, с посивяла коса и голям нос. Имаше характерния изцъклен поглед на кука. Очите му май че бяха сини и сякаш втренчени. Ейнджъл реши да ги извади.
Полицаят закрачи в една тъмна уличка. Вървеше безгрижно и не се оглеждаше настрани. Като вървеше се клатушкаше, понеже беше дебел като свиня. Сега бъркаше в джобовете си, май търсеше ключовете за дома си.
Питър забърза след полицая. Бе тъмно, някъде около час преди полунощ. Пит бе облечен в шалварести тъмночервени дънки, бяло-сини маратонки и кървавочервено яке. Беше прекалено топло за да носи яке, но иначе оръжията му можеше ида се видят. В дясната си ръка Ейнджъл държеше туристически нож. Криеше го зад дланта и лакътя си.
Едрият полицай внезапно спря. Питър почти го настигна. Куката се обърна и го погледна безразлично. После продължи да върви.
Питър настигна „куката“. Внезапно вдигна ножа и го заби в тила на полицая. Даже малко подскочи за да е по-плътен удара. „Куката“ се свлече като прасе, ударено с брадва по чутурата. Кръвта бликна от врата му. Полицаят отвори уста да извика, но само изхъхри немощно. После погледа му сякаш помътня, а очите му загледаха безжизнено в една точка.
Кръвта започна да образува тъмна, смърдяща на ръждясало желязо локва.
Ейнджъл клекна до полицая. Беше решил да му извади очите. Само се чудеше дали да използва ножа или…
Питър избърса ножа в светлосинята униформена риза на полицая и го прибра. С лявата си ръка повдигна брадичката на трупа. После заби силно десния си показалец в лявото око на ченгето.
Внезапно Ейнджъл дочу далечен шум от автомобил. Може би идваше насам.
„Мобилният убиец“ се огледа. Засега нямаше никой в уличката. Но имаше вероятност скоро да се появи. Ейнджъл погледна трупа със съжаление. От празната очна ябълка течеше кръв и някаква течност, подобна на белтък. Питър се отказа да извади и другото око. Избърса показалеца си в ризата на полицая. Май че под нокътя му остана част от ретина. Ейнджъл се изхили гордо.
„Мобилният убиец“ се изправи и започна бавно да се отдалечава в тъмнината. Ченгето остана да лежи на улицата.
Един мъртъв едноок пазител на Реда.
15.
Джералд Стийл си беше дал почивен ден. Беше решил да го прекара в ловно-рибарския магазин на приятеля си Дайдо Хардимут. Дайдо бе висок, слаб и синеок млад мъж с ясно изразена плешивост въпреки,
