Дебелият нищо не каза. Извади малък сгъваем нож. Беше със стоманена дръжка и леко закривено острие. Дебелият тръгна към двамата ранени младежи, въргалящи се и стенещи на асфалта.
Дейвид отиде при него и попита:
— Какво ще правиш с този нож?
Дебелият се захили:
— Мисля да им изрежа нещо на крачетата. Пък след като се помъчат, може и да се смиля над тях. И да ги заколя.
Дейвид заповяда:
— Остави ги на мира. Махай се оттука. Аз ще повикам линейка.
— Ей, знаеш ли с кого говориш? Аз съм Мобилният Убиец. Ти се разкарай, за да не легнеш до тях.
Двамата ранени младежи лежаха на шосето и гледаха как двамата мъже се карат.
Дейвид каза твърдо:
— Няма да ти разреша да ги убиеш.
— Сигурен ли си?
Питър Ейнджъл бръкна в долнището си и отново извади пистолета. Нареди:
— Ако не изчезнеш до една минута, ще те застрелям като куче. После гръмвам и тях. Накрая и тримата ще получите рисунки от нож по крачетата.
Дейвид нерешително погледна пистолета. Проклетите копеленца го бяха нападнали, но не заслужаваха да пукнат. Не си заслужаваше обаче Дейвид да пукне заради тях.
19.
Внезапно недалеч Робинс и Ейнджъл се чу вик:
—
Дейвид побягна още преди да чуе последните думи. Беше разпознал гласа. Принадлежеше на Джералд Стийл. Какво ли щеше да си помисли?
Питър Ейнджъл се наведе и моментално почна да стреля. Бягаше и стреляше, търсейки да се скрие зад някоя паркирана кола.
Джералд Стийл също откри огън.
Когато успя да се поотдалечи от мястото на престрелката, Дейвид забави ход. Започна да ходи, вместо да бяга. Дишаше тежко. Един нормален минувач в една обикновена вечер. Малко хладна за лятото. Светлината на уличните лампи го подтискаше и му навяваше мисли за самота и параноя.
Какво ще си помисли Джери, каза си Дейвид. Детективът с когото водя разследването, ме видя да си говоря с Мобилния Убиец. А до нас лежаха двама ранени младежи. Трябва да му обясня, помисли си Робинс.
Ще му обясня. Но трябва да мине малко време.
Дейвид реши да се скрие. Имаше един много близък приятел, с когото рядко се виждаха по обикновени поводи. Да пият по кафе или по едно малко уиски. Най-често когато си звъняха, единият трябваше да помага на другия.
Имаха и уговорка за такива случаи. Определени думи. А те бяха: „Трябва да се видим. Спешно е!“
Никълъс Антъни. Това беше човекът, на който Дейвид винаги можеше да разчита. Сега Робинс щеше да се скрие при него.
20.
Кабинетът на главния редактор на вестник „Ню Лайф“ като че ли бе побрал целия редакционен екип. Шефът — Джон Дай — бе свил гнездо зад огромно бюро с кацнал на него компютър и обкичен с периферни устройства. Двете пом. Редакторки се гушеха в огромни кожени фотьойли. Около една дузина репортери, завеждаши отдели и фоторепортери бяха насядали в кабиента навсякъде като прегладнели врабчета кой където свари; повечето се бяха побрали върху големият кожен диван срещу бюрото, а някои седяха на модерни и изгъзарчени столове с колелца.
Главния редактор обяви:
— Колеги, събрах ви понеже човек от нашия вестник е нарочен за съучастник на „Мобилния Убиец“ и исках да се посъветваме дали можем да пуснем това като новина.
Започна шушукане. Възгласите „Не е възможно“, „Това е някаква нова партенка“, се чуха от различни ъгли на обширната слънчева стая.
Джон Дай повтори:
— За съжаление имаме официално потвърждение от полицейския департамент. Нашият най-добър служител Дейвид Робинс е обявен за национално издирване. Заподозарян е като съучастник в едно или няколко убийства.
Майк Пинтър, един от фоторепортерите се възмути:
— Ченгетата са се сбъркали. Всички добре познаваме Дейвид. Той не би направил нищо незаконно. Особено да стане съучастник на убиец. Шефе, ти сам каза, че той е най-добрият във вестника.
— Нищо не мога да направя, Майки. Фактите говорят против Робинс. Ако ние не пуснем новината, ще излезе в други вестници. И на мене навремето не ми се вярваше за Били и Моника, обаче накрая излезе истина. Аз смятам, че трябва да отразим вярно нещата. И публично да се дистанцираме от Дейвид.
Из кабинета запрескачаха реплики:
— Ами да. Напоследък наистина се държеше странно!
— И колко наедря само за няколко седмици…
— Все пак.
— Тъпите куки са се сбъркали.
— Щом е пуснат за национално, значи е виновен!
Джон Дай изсумтя:
— Какво решихте колеги?
Думата взе Ивон Ламб — помощник главна редакторка. Беше мършава и суха, с лице и тяло, сякаш взети назаем от мумия. Гласът й беше звучен и писклив едновременно:
— Мисля, че трябва да пуснем новината, шефе. Ако някой е направил нещо извън закона, трябва да си понесе последствията. Независимо къде е работил, колко е добър в работата си и колко години се е преструвал на примерен гражданин.
21.
Никълъс Антъни паркира сребристия си Понтиак Solstice недалече от църквата. Изключи уредбата, от която врещеше Доли Партън.
Дейвид Робинс лежеше на задните седалки. Ник излезе от колата и се заоглежда за хора. Намираха се почти извън града и не би трябвало да има навалица.
Никълъс Антъни беше много нисък весел здравеняк с чип нос и кръгло лице с някак си ококорени очи. Обичаше да казва за себе си, че е „скучаещ милионер“. Ник винаги се обличаше много леко, независимо дали времето е студено или топло. В момента носеше кожени чехли, хавайска риза с бели и оранжеви шарки и бежови бермуди.
Църквата беше малка, но затова пък до нея имаше гробище. Свечеряваше се. Слънцето бавно се потапяше зад хоризонта. Небето имаше червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се бе сляла с бледосините облаци и бе нарисувала картина на Бош.
Ник махна на приятеля си да излезе от колата. Попита:
— Какво очакваш от Божия Дом? Какво мислиш да правиш в църквата?
— Не знам. Да се изповядам може би, да запаля свещ, или да се помоля. Прекалено много Зло събрах тези дни, Ник. Усещам, че трябва да се обърна към Доброто. И към Бог.
Дейвид се запъти към църковната порта. Беше облечен в костюм на „Карден“. Около мишниците му
