После се чу щракване от затварянето на слушалката.
Жени. Последната година му бяха поомръзнали. Когато не искаха да се чукат с някой само заради това, че е сравнително известен; е, тогава бяха готови да го направят за едно малко уиски и един „Ред Бул“.
Всъщност от две години имаше връзка с едно момиче, което сега работеше като счетоводителка в Ню Йорк. Виждаха се рядко, едва 1–2 пъти в месеца. Родом приятелката му Ан Хардуик беше от Лок Хевън, щат Пенсилвания. Но идваше само за да се видят. Рядко.
Дейвид беше ходил до Голямата ябълка на четири интервюта за работа. Одобриха го само на едно интервю. Но Дейвид не хареса работата. Не беше свързана с писане.
Освен това Дейвид познаваше най-малко петдесет човека, които въпреки не особено големите си доходи, за нищо на света не искаха да напуснат Лок Хевън.
Дейвид смяташе, че за тях (както и за него), градчето съдържаше частица магия.
Джералд Стийл седеше в своя стар „Крайслер“ и чакаше. В колата миришеше на евтин освежител и на парафин за кожа.
Джери беше паркирал пред дома на Дейвид Робинс и го дебнеше да се покаже отнякъде. Робинс напоследък явно бе сменил номера на мобилния си. Не се обаждаше на никой. Не се срещаше с никой. Домашният му телефон също беше постоянно изключен. Ако някой заговореше Дейвид на улицата или в заведенеие, Робинс избягваше и да разговаря. Държанието му се бе променило неимоверно.
Беше близо полунощ, когато журналистът се появи. Робинс бе облечен в тъмносиньо анцуково долнище „Найк“ с бяла запетая; нагоре носеше тениска в същия цвят, може би с един тон по-тъмна. На дясното си рамо беше преметнал, малък спортен сак с неопределен цвят, също „Найк“.
Джералд подкара колата след Робинс. Дейвид в момента изглеждаше като кандидат за „Мистър Олимпия“. Беше се превърнал в културист за около три седмици. Беше станал също намусен, неразговорлив и избухлив човек. От предишният пълничък, любезен, сладкодумен и културен журналист нямаше и помен.
Нещо повече. Дейвид не звънеше на никой. Отхвърляше всички разговори по телефона, а също и всеки опит да се поговори с него лице в лице.
Джералд следеше Робинс отдалече. По това време на нощта нямаше много коли. Дейвид можеше да го усети.
Една друга кола пък следеше Джералд. Беше червен „Форд Ескорт“. Задните му прозорци бяха затъмнени с фолио.
Във „Форд“-а седеше Питър Ейнджъл. Гласът от телефона му бе наредил да следи Джералд Стийл. Питър се сети за някаква поговорка на латински, която май беше „Опознай враговете си за да ги победиш“. Или пък нещо подобно.
Питър Ейнджъл следеше Джералд Стийл, който пък дебнеше Дейвид Робинс.
Ейнджъл реши че е време беше полицаят да излезе от играта.
18.
Един червен „Форд“ застигна „Крайслер“-а на Джералд Стийл. Джери машинално се обърна да види кой го задминава. Внезапно полицаят видя, че срещу него някак си обвиняващо е насочено дулото на пистолет. Джералд залегна на дясната седалка, придържайки волана с лявата си ръка.
Чуха се няколко силно приглушени изстрела. Прозореца се пръсна и покри Джери с късчета стъкло.
Стийл предпазливо надигна глава за миг. Видя един прощален изстрел, който пръсната предната лява гума на късчета малки гумички. Джералд моментално отби встрани от пътя. Видя отдалечаващия с „Форд“. Последните две цифри на номера му бяха 6 и 4.
Джералд изгаси колата. Фитнес зала „Титан“, в която тренираше Дейвид Робинс бе наблизо. Имаше малка вероятност копелето, което гърмеше по него, да се опита да гръмне и журналиста.
Стийл извади мобилния си и повика подкрепления.
После прибра телефона и измъкна личния си пистолет „Берета 92-СФ“.
Тръгна към фитнес залата предпазливо и без да бърза.
Имаше да си връща.
Дейвид Робинс се бе спрял на една широка улица, намираща се на стотина ярда от фитнес зала „Титан“. Канеше се да пресече пътното платно и въпреки късния час за всеки случай се огледа за коли.
Отдясно на Дейвид идваше автомобил. Черно „Мондео“. Ново и скъпо. Модел от 2004 г. Колата наби спирачки. От нея излязоха 5 човека. Вкупом тръгнаха към Дейвид. Извадиха от джобовете си ножове и вериги. Единият май че носеше бокс.
На светлината на уличните лампи Дейвид разпозна двама. Бяха тийнейджърите с кучето. Които бе пребил на улицата преди около седмица. Явно си бяха довели дружинка за да си отмъстят. Другите трима изглеждаха с няколко години по-големи от двамата бити. Бяха облечени почти еднакво. С шушлекови анцузи и маратонки „Найк“ или „Рийбок“ Единият носеше спортна шапка с козирка, обърната наобратно и мляскаше шумно дъвка.
Този, който вървеше най-отпред държеше грамаден лъскав нож. Беше закривен и малко приличаше на ятаган. Отмъстителят имаше дълга къдрава светла коса, бе облечен в сиво анцуково долнище и червена тениска. Закрачи нервно към Дейвид и излая:
— Този ли е, пичове? Да го размажем!
Настървени, нападателите продължиха по-уверено да вървят към Дейвид.
Робинс се приготви. Изнесе левия си крак малко напред и вдигна юмруци. Десният крак постави успоредно встрани и крачка назад от левия.
Не знаеше дали ще може да ги свали всичките. Дори да успееше да ги натръшка, достатъчно беше само един да успее да го наръга.
Къдравият дългокоско с ятагана нападна пръв. Посегна да намушка Дейвид в стомаха. Робинс отскочи вляво и го ритна силно в десния прасец. Лоу кик. Не успя да му счупи крака. Но онзи се сгърчи и малко остана да падне. Накуцвайки се отдръпна назад. Влачеше се от болка и пъшкакше.
Останалите четирима се нахвърлиха върху Дейвид. Робинс успя да избегне няколко удара с нож. Обаче тийнейджърът, въоръжен с бокс, успя да го нацели в ребрата. Робинс подивя. Започна да посяга към лицата им. Опитваше се да ги прасне в омразните муцуни. Ако успееше да удари някой в брадичката щеше да го приспи. Можеше направо да го убие.
Нападателите на Дейвид се опитваха да го наръгат. Един от тях успя да пореже кокалчетата на десния му юмрук; за сметка на това Робинс успя да го удари с ляво кроше в челюстта — онзи падна на асфалта като застрелян гълъб.
Въпреки това, изглеждаше, че тийнейджърите ще надвият Робинс. Бяха все още четирима на един. При това, въоръжени с ножове.
Внезапно се чу двоен пукот — като от отворена бутилка шампанско. Единият от ножарите залитна и падна на асфалта. Другите се поотдръпнаха и почнаха да се озъртат. Падналия започна да кърви обилно от рамото, да се гърчи и да крещи.
Отнякъде се бе появил дебел мъжага, облечен в тъмни спортни дрехи. Имаше гадна и отблъскваща брадясала муцуна. В дясната си ръка държеше пистолет. Със заглушител. Насочен към тийнейджърите.
Уличните лампи светеха студено и бездушно. Сякаш превръщаха улицата в една блестяща изоставена морга.
Младежите хвърлиха ножовете и побягнаха. Кой накъдето свари. Дебелият мъжага продължи да стреля по тях. Успя да свали още един. Другите трима избягаха.
Дейвид Робинс не помръдваше. Гледаше зашеметен. Брадясалият дебел тип прибра пистолета и се доближи до журналиста. Дейвид зяпаше втрещено.
Дебелакът попита:
— Какво си зяпнал? Май ти спасих задника?
— Защо стреля по тях?
— Защото щяха да те направят на бифтек.
— Благодаря. Обаче можеше и да се оправя сам.
