Олтарът

нищо. Такъв малък град! Самият Слейтър познаваше по-голямата част от жителите му с малките им имена. Как би могло нещо такова да мине незабелязано?

Посегна ядосано към телефона.

От „справки“ не можаха да му дадат номерата на Дионисус-Африканус, Папа Легба или пък Дамбала. Уведомиха го, че кметът на Северен Амброуз не се нарича Атерхотеп, а Милър. Господин Слейтър му се обади.

Разговорът далеч не беше удовлетворителен. Кметът твърдеше, че познавал всички бизнесмени в града, че знаел всяка църква и всяко отдадено под наем помещение. И ако имало някакви култове — а такива нямало — несъмнено би научил и за тях.

— Заблудили са ви, добри човече — каза кмет Милър малко по-високомерно, отколкото би допаднало на господин Слейтър. — В нашия град няма хора с такива имена, няма такива организации. Никога не бихме позволили да се настанят при нас.

По пътя към дома господин Слейтър се замисли внимателно върху всичко това. Когато излезе от гарата, видя Елор да пресича улица „Оук“ със ситни, забързани крачки.

Господин Слейтър му извика и Елор спря.

— Наистина нямам време — обясни Елор весело. — Церемонията започва съвсем скоро. Виновен е онзи глупак Лигиан.

Лигиан, реши господин Слейтър, трябва да е възпълният нисък човек, който бе спрял Елор сутринта.

— Толкова е небрежен! — продължи Елор. — Можеш ли да си представиш един компетентен астролог да сгреши с цяла седмица навлизането на Сатурн в Скорпион? Е, както и да е. Церемонията ще е тази вечер, макар и да не сме достатъчно.

— Може ли да дойда и аз? — попита господин Слейтър, без капка колебание. — Имам предвид… след като не сте достатъчно…

— Ами… — отвърна Елор, — това би било безпрецедентно.

— Много бих искал — настоя господин Слейтър, защото съзря шанс да разгадае мистерията.

— Не мисля, че е честно спрямо вас — каза Елор. — Ей така, без никаква подготовка…

— Всичко ще е наред — продължи да настоява господин Слейтър. Ако успееше, наистина щеше да има с какво да натрие носа на кмета Милър. — Много ми се иска да присъствам. Събудихте любопитството ми!

— Е, добре — съгласи се най-накрая Елор. — Да побързаме тогава.

Тръгнаха по улица „Оук“ към центъра на града. Когато стигнаха до първите магазини, Елор сви. Поведе господин Слейтър по пряката, минаха две пресечки, после се върнаха с една. Накрая пак се насочиха към гарата. Вече беше съвсем тъмно.

— Няма ли някакъв по-лесен начин? — попита господин Слейтър.

— О, не — отговори Елор. — Това е най-прекият път. Ако знаете как се лутах в началото, когато дойдох…

Продължиха по същия начин — напред, назад, в кръг, по улици, по които вече са минали и така нататък, из целия град, който господин Слейтър познаваше толкова добре.

Ставаше все по-тъмно и когато излизаха на познати места от необичайни посоки, господин Слейтър почувства леко объркване. Разбира се, той знаеше къде се намира, но от непрекъснатото обикаляне губеше чувство за ориентация.

Колко странно, мислеше си. Човек може да се загуби в собствения си град, дори след като е живял в него цели двайсет години.

Тъкмо се опита да познае на коя улица се намират, без да гледа табелата, когато направиха още един неочакван завой. Беше решил, че се връщат на улица „Уолнът“, но установи, че не може да си спомни името на следващата пряка. Свиха зад ъгъла и вдигна очи към табелата.

Пишеше: Ляво отверстие.

Господин Слейтър не помнеше в Северен Амброуз да има такава улица.

По нея нямаше лампи, нито един от магазините не му беше познат. Това бе много странно, защото смяташе, че познава малката търговска част на Северен Амброуз като дланта си. Минаха покрай една ниска черна сграда със слабо осветен надпис и се стресна.

Надписът гласеше: Храм на тъмните мистерии на Изида.

— Доста тихо е там вътре тази вечер, нали? — отбеляза Елор, когато проследи изненадания поглед на господин Слейтър. — По-добре да побързаме.

И той закрачи енергично, без да остави време на спътника си да попита каквото и да било.

Продължаваха надолу по полутъмната уличка, а сградите ставаха все по-странни и непознати, с всевъзможни форми и размери. Някои бяха нови и блестящи, други — стари и занемарени. Господин Слейтър не смяташе, че в Северен Амброуз има такъв квартал. Нима това беше някакъв град в града? Или през нощта се появяваше друг Северен Амброуз, за който дневните жители дори не подозираха? Северен Амброуз, до който може да се стигне само след дяволско обикаляне по познати улици?

— Вътре извършват фалически ритуали — Елор кимна към една висока сграда. Край нея стърчеше ниска, изтърбушена и намръщена къща.

— Това е на Дамбала — обясни Елор и посочи към нея.

Към края на улицата видяха бяла постройка. Беше продълговата и ниска. Господин Слейтър нямаше време да я разгледа, защото Елор го улови за ръката и го задърпа към входа.

— Наистина трябва да съм точен — промърмори той сам на себе си.

Вътре цареше пълна тъмнина. Господин Слейтър усещаше, че наоколо нещо се движи, а след малко съзря и малка бяла светлинка. Елор го поведе нататък и каза с приятелски тон:

— Вие наистина ми помогнахте да се измъкна от кашата.

— С теб ли е? — попита тънко гласче, долетяло откъм светлинката. Слейтър започна да различава силуети. Когато очите му свикнаха с тъмнината още повече, успя да види дребен, сбръчкан старец.

Старецът държеше в ръка необикновено дълъг нож.

— Разбира се — каза Елор. — Той също искаше да дойде.

Бялата светлинка беше окачена над каменен олтар. Господин Слейтър инстинктивно понечи да избяга, но ръката на Елор го стискаше здраво за рамото.

— Сега вече не можеш да ни изоставиш — обясни Елор тихо. — Готови сме да започнем.

В този момент господин Слейтър почувства, че множество други ръце също го улавят и го теглят към олтара.

,

Информация за текста

© 1953 Робърт Шекли

© 1996 Владимир Германов, превод от английски

Robert Sheckley

The Altar, 1953

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

„Мириам“ ЕООД, София, 1996

ISBN: 954-584-186-9

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8942]

Последна редакция: 2008-08-26 15:30:00