Олтарът

Робърт ШеклиОлтарът

Господин Слейтър се отправи с жизнерадостна походка към гарата, надолу по улица „Мейпъл“. Крачеше енергично, а на едроватото му, гладко избръснато лице бе изписана усмивка. Такава прекрасна пролетна утрин!

Господин Слейтър си тананикаше тихо и се радваше, че до железопътната гара има цели седем пресечки. Въпреки че разстоянието му създаваше проблеми през зимата, дните като този компенсираха всички неприятни изживявания. Доставяше му удоволствие, че не работи там, където живее.

Спря го някакъв човек със светлосин шлифер.

— Извинете, господине — заговори мъжът, — можете ли да ми кажете къде е олтарът на Баз-Матаин?

Господин Слейтър, все още под влиянието на пролетта, се опита да мисли.

— Баз-Матаин? Струва ми се, че… Олтарът на Баз-Матаин ли казахте?

— Да — отвърна непознатият и се усмихна неловко. Беше необикновено висок и имаше мургаво, издължено лице. Господин Слейтър реши, че прилича на чужденец.

— Ужасно съжалявам — каза той след като се замисли за миг. — Струва ми се, че не съм чувал за това място.

— Е… все едно, благодаря. — Мургавият мъж кимна учтиво и тръгна към центъра на града. Господин Слейтър продължи към гарата.

След като кондукторът продупчи билета му, господин Слейтър се замисли за случилото се. Баз-Матаин, повтори той мислено, когато влакът набра скорост през мъгливите, неравни поля на Ню Джърси. Баз-Матаин. Господин Слейтър реши, че човекът сигурно се е объркал. Северен Амброуз, щат Ню Джърси, беше малко градче — достатъчно малко, за да познават жителите му на пръсти всяка уличка, всяка къща или магазин. Особено, ако като него са живеели там цели двайсет години.

Някъде към средата на работния ден господин Слейтър се улови, че почуква с молива по стъклената повърхност на бюрото си и отново мисли за мъжа със светлосиния шлифер. Чужденците бяха рядкост за Северен Амброуз — тихо, уютно и добре уредено градче. Мъжете там носеха качествени костюми и елегантни кафяви куфарчета. Някои от тях бяха дебели, други бяха слаби, но така или иначе всеки в Северен Амброуз би могъл да бъде взет за брат на всеки друг.

Господин Слейтър престана да мисли за случката. Работният ден свърши, той взе метрото до Хобокън, влака до Северен Амброуз и най-накрая тръгна пеша към къщата си.

По пътя отново срещна онзи човек.

— Открих го — каза непознатият. — Не беше лесно, но го открих.

— Къде е? — попита господин Слейтър и спря.

— Точно до Храма на тъмните мистерии на Изида — отвърна непознатият. — Колко глупаво от моя страна. Трябваше да попитам най-напред за него. Знаех, че е тук, но и през ум не ми мина, че…

— Храмът на какво? — учуди се господин Слейтър.

— На тъмните мистерии на Изида — повтори непознатият. — Истината е, че не се конкурират помежду си. Мъдреци и магьосници, цикли на плодородието. Такива неща. Далеч са от нашата област.

— Аха! — кимна господин Слейтър и внимателно погледна непознатия в полумрака на пролетната вечер. — Попитах, защото живея в този град от години, но не помня да съм чувал…

— О! — възкликна човекът и погледна часовника си. — Колко късно е станало! Ако не побързам, ще се забави церемонията!

Той махна дружелюбно с ръка и забързано се отдалечи.

Господин Слейтър продължи към дома си замислен. Олтарът на Баз-Матаин. Тъмните мистерии на Изида. Тези названия му напомняха за някакъв култ или секта. Нима беше възможно в този град да има такива свърталища? Струваше му се невъзможно. Никой не би дал имота си под наем на подобни хора.

След вечеря господин Слейтър разлисти телефонния указател. Не беше вписан нито Баз-Матаин, нито Храмът на тъмните мистерии на Изида. В „Справки“ също не бяха чували за тях.

— Странно — промърмори той. По-късно разказа на жена си за двете срещи с непознатия.

— Е — отбеляза жена му, когато го изслуша, и придърпа домашния си халат около тялото си, — никой не би основал култ или секта в този град. Бюрото за по-добър бизнес няма да го позволи. Да не говорим за Женското дружество.

Господин Слейтър се съгласи. Непознатият вероятно бе объркал населеното място. Може би търсеше Южен Амброуз — съседния град, в който имаше няколко бара, кино и известен процент съвършено неприемливи жители.

Следващият ден беше петък. Господин Слейтър потърси с очи непознатия, но видя само свои съграждани. На връщане беше същото. Явно този човек бе посетил олтара и си бе тръгнал. Или пък бе поел някакви задължения, чието изпълнение не съвпадаше с отиването и връщането му от работа?

Понеделник сутринта господин Слейтър тръгна за работа с няколко минути закъснение и бързаше, за да не изпусне влака. Пред себе си видя синия шлифер.

— Здравейте — извика господин Слейтър.

— О, здравейте! — отвърна мургавият и се усмихна. — Тъкмо се питах кога ли ще се срещнем пак.

— Аз също.

Господин Слейтър забави крачка. Непознатият се разхождаше и видимо се наслаждаваше на великолепното време. Слейтър си даде сметка, че ще изпусне влака.

— А как вървят нещата в Олтара?

— Горе-долу — отвърна непознатият и стисна ръце зад гърба си. — Да си призная, имаме някои проблеми.

— Така ли? — учуди се господин Слейтър.

— Да. — Лицето на мургавия стана строго. — Старият Атерхотеп, кметът, заплашва да ни отнеме лиценза за Северен Амброуз. Твърди, че не сме изпълнявали ангажиментите си. А как бихме могли, питам аз? След като Дионисус-Африканус е на отсрещната страна на улицата и сграбчва всеки, който е подходящ, след като Папа Легба-Дамбала малко по-нататък прибира дори и неподходящите, какво можеш да направиш?

— Не звучи много добре — съгласи се господин Слейтър.

— И това не е всичко — продължи непознатият. — Нашият висш жрец заплашва да напусне, ако не предприемем нещо. Той е посветен седма степен и само Брама знае кога ще намерим друг такъв, ако реши да напусне.

— М-м-м — промърмори господин Слейтър.

— Но всъщност затова съм тук — обясни непознатият. — Ако решат да прилагат груби методи в бизнеса, ще се намеся и ще ги вразумя. Аз съм новият мениджър.

— О!? — възкликна господин Слейтър изненадано. — Ще реорганизирате ли?

— Така да се каже — отвърна непознатият. — Виждате ли, ето какво…

В този момент някакъв нисък, заоблен мъж го дръпна за ръкава на светлосиния шлифер.

— Елор! — изпъшка той. — Объркал съм датата! Този понеделник е! Днес, не следващата седмица!

— Проклятие — изръмжа мургавият лаконично. — Това не търпи отлагане.

И се отдалечи заедно с ниския.

Тази сутрин господин Слейтър закъсня за работа с половин час, но му беше все едно. Всичко е ясно, мислеше си той, седнал зад бюрото. В Северен Амброуз се бяха появили нови култове и се бореха помежду си за последователи. А кметът, вместо да се отърве от тях, не предприемаше нищо! А може би дори вземаше подкупи?

Почука с молива си върху стъкления плот. Как бе възможно? В Северен Амброуз не можеше да се скрие