като те бяха дотолкова различни от тези на Егриш, колкото нейните от човешките норми.
— Ще можеш ли да ги приготвиш за една седмица? — попита господин Белис. — Не ми се иска да те притеснявам, но трябва да започнем работа, колкото е възможно по-скоро.
— Една седмица ли? Ще може — отговори Слоболд, с поглед вперен във ветрилото от стодоларови банкноти, които Белис подреждаше върху тезгяха. — Да, сигурно ще станат.
— Чудесно — каза господин Белис. — Те, горкичките, не могат да понасят светлината.
— Че защо не са си донесли дрехите? — попита Слоболд и веднага съжали за въпроса си.
— Какви дрехи? — смръщи се към него господин Белис. — Те не носят никакви дрехи. Никога не са носели. И след известно време няма да са им необходими и тези премени.
— Забравих — промърмори изпотен от притеснение Слоболд.
— Е, след седмица, значи. Дотогава тъкмо ще бъдем готови и ние. — Господин Белис се отправи към вратата. — Впрочем, Клиш ще се върне след ден-два от Тъмното — каза той на излизане.
После си тръгна.
Слоболд работи усилено цялата седмица. През всичкото време държеше включено осветлението в работилницата си и избягваше да се приближава до тъмните ъгли. Изработването на премените му подсказваше как изглеждат онези, които щяха да ги носят, но това не му помагаше да спи през нощта. От сърце му се искаше Белис да не беше му казвал нищо, защото така просто чувстваше, че започва да полудява.
Знаеше, че Егриш и приятелките й са живели винаги на тъмно. Това подсказваше, че те идват от свят без светлина.
Какъв ли е този свят?
Пък и обикновено не били облечени. Защо тогава сега им трябваха премени?
Какво представляваха те? Защо бяха дошли? И какво искаше да каже Белис с думите си, че ще ги накара да започнат работа?
Слоболд реши, че полугладното съществуване май е по-добро от подобна работа.
— Егриш е много доволна — каза Белис след седмица. Той тъкмо привършваше с проверката на изпълнението на премените. — Останалите също ще бъдат доволни. Сигурен съм.
— Радвам се — отвърна Слоболд.
— Те наистина са по-приспособими, отколкото смеех да се надявам — продължи господин Белис. — Вече се аклиматизират. И естествено, твоята работа им помогна.
— Много се радвам — усмихна се механично Слоболд. Искаше му се Белис да си тръгне по-скоро.
Но на Белис му се разговаряше. Той се облегна върху тезгяха.
— Пък и няма причини те да се явяват само в тъмнината — говореше той с усмивка. — Много ограничен обхват. Затова ги доведох от Тъмното.
Слоболд кимна.
— Мисля, че това е всичко — каза Белис и взе кутията. Тръгна към вратата. — Впрочем — заговори отново той, — трябваше да ми кажеш, че не си онзи Слоболд.
Слоболд успя само да се усмихне глуповато.
— Но това няма значение вече — каза Белис. — Особено след като Егриш заяви, че иска да ти благодари лично.
Той тихо затвори вратата след себе си.
Слоболд остана дълго време загледан в затворената врата. После докосна с ръка стодоларовите банкноти, прибрани в джоба му.
— Но това е просто смешно — каза си той. После бързо заключи входната врата. Хукна към задната, заключи и нея, и постави резето. После си запали една пура.
— Направо смешно — произнесе на глас той. Навън беше ясен ден. Той се усмихна на страховете си и загаси непотребното му осветление.
Чу лек шум зад себе си.
Пурата се изплъзна от пръстите му, но Слоболд не помръдна. Не издаде и звук, макар че всеки нерв по тялото му трепереше.
— Здравейте, господин Слоболд — произнесе един глас. Слоболд още не можеше да се помръдне там, в ярко осветената си от дневната светлина работилница.
— Искаме да ви благодарим за идеално свършената работа — каза гласът. — Всички ние ви благодарим.
Слоболд разбра, че ако
— Клиш каза, че можем да дойдем — каза гласът. — Клиш каза, че вие ще бъдете първият, който ще ни види. През деня.
Слоболд завърши извръщането и погледна. Там беше Егриш и останалите. Не носеха премените.
В тях имаше нещо странно познато.
За миг Слоболд се опита отчаяно да се убеди, че халюцинира. Не може да ги е срещал преди, казваше си той. Белис каза, че те идват от Тъмното. Живеели и работели в тъмнината. Никога не са имали дрехи и никога няма да им потрябват…
Тогава Слоболд си спомни. Беше ги виждал веднъж преди. В един особено лош сън.
Те бяха кошмари.
„Напълно разбираемо — помисли той объркан. — Отдавна трябваше да се случи всъщност. Като си помисли човек… Защо кошмарите да се ограничават и да се явяват само през нощта? Денят е огромна и неразработена област, много часове, които могат да бъдат оползотворени.“
Господин Белис бе учредил дневен клон за кошмари и ето ги тук.
Но за какво бяха онези премени? Чак сега Слоболд се досети какво всъщност беше шил. И това вече му дойде в повече. Умът му се замята, затрепери, заизвива. Обикновената лудост му се струваше лелеяна мечта пред това, което преживяваше.
— Сега си тръгваме — каза Егриш. — Светлината все още ни пречи.
Слоболд видя как фантастичните глави се приближават.
— Благодарим ви за маските за сън. Стават ни идеално.
Слоболд припадна.
— Пак ще се видим — каза му Егриш.
Информация за текста
© 1954 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
The Slow Season, 1954
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
ISBN: 954-9513-05-X (т.3)
