— Мисля, че може да се уреди.
— Чудесно. Късмет. — Факсън помаха с ръка и тръгна да се отдалечава. Едсел го остави да измине двадесетина крачки, после насочи оръжието и натисна спусъка.
Не се чу никакъв звук, нямаше светлинно избухване, но ръката на Факсън бе отрязана напълно. Едсел веднага натисна спусъка отново и направи с ръката си движение отгоре надолу. Дребният Факсън бе разрязан наполовина, а и земята под краката му също бе като срязана с нож.
Едсел се извърна, осъзнал, че е оставил гърба си открит към Парки. Онзи трябваше само да вдигне най- близкото оръжие и да стреля. Но Парки просто си стоеше там със скръстени върху гърдите ръце.
— Този лъч май може да среже всичко — каза Парки. — Много полезно оръжие.
Едсел прекара един прекрасен половин час, като притичваше до вратата и изпробваше различните оръжия. Парки не се помръдна и не се опита да докосне нищо, но наблюдаваше с интерес. Древните марсиански оръжия бяха като нови и явно незасегнати от хилядите години, през които бяха стояли неупотребявани тук. Имаше много огнестрелни оръжия с различна конструкция и възможности. Имаше оръжия, които замразяваха, и други, които изгаряха. Трети трошаха, режеха, коагулираха, парализираха и правеха всичко, което можеше да отнеме живота.
— Хайде да опитаме това — каза Парки. Едсел, който се канеше да изпробва една интересна трицевна пушка, се спря.
— Зает съм — каза той.
— Престани да си играеш с тези играчки. Нека потърсим нещо истинско.
Парки бе застанал до тумбеста черна машина на колела. Двамата заедно я избутаха навън. Парки наблюдаваше, докато Едсел движеше ръчките. Дълбоко в машината се чу слабо бръмчене. После около нея се оформи синкава мъгла. Докато Едсел движеше ръчките, мъглата се разпространи и обхвана двамата мъже.
— Пробвай сега бластера — каза Парки. Едсел вдигна един от експлозивните пистолети и стреля. Зарядът бе погълнат от мъглата. Той набързо изпита и останалите три оръжия. Нито едно от тях не успя да пробие синята мъгла.
— Сигурен съм, че това би спряло и атомна бомба — тихо каза Парки. — Това е силово поле.
Едсел го изключи и се върна в помещението. В пещерата започваше да се стъмва, тъй като слънцето приближаваше хоризонта.
— Знаеш ли — заговори Едсел. — Ти си доста свестен тип, Парки. Ставаш.
— Благодаря — отвърна Парки с поглед, насочен към купищата оръжия.
— Не се сърдиш, че срязах Факсън, нали? Той щеше да иде направо при правителството.
— Напротив, даже одобрявам действията ти.
— Чудесно. Мисля, че ставаш. Защото ти можеше да ме убиеш, докато аз се занимавах с Факсън. — Едсел не каза, че той би направил точно така.
Парки сви рамене.
— Искаш ли да участваш с мен в създаването на кралството? — попита ухилен Едсел. — Мисля, че можем да се справим. Ще си изберем някое красиво местенце, пълно с хубави момичета и много веселие. Как мислиш?
— Разбира се — каза Парки. — Разчитай на мен.
Едсел го потупа по рамото и двамата тръгнаха между подредените оръжия.
— Всички тези са вече познати — каза Парки, когато стигнаха края на помещението. — Вариации на вече изпитаните.
В края на помещението имаше врата. Върху нея бяха гравирани марсиански букви.
— Какво пише? — попита Едсел.
— Нещо за „Последното оръжие“ — отговори Парки, присвил очи, за да разчете тънките линии. — Предупреждение да не се влиза. — Той отвори вратата. Двамата мъже тръгнаха да влизат и внезапно спряха.
Помещението беше с размери три пъти по-големи от тези на онова, от което идеха. И докъдето можеше да се види, бе изпълнено с войници. Облечени в бляскави дрехи, с пълно бойно снаряжение, войниците бяха неподвижни като статуи.
Те не бяха живи.
До вратата имаше маса и върху нея три предмета. Първият беше сфера с големината на мъжки юмрук и вграден в нея калиброван ключ. До нея бе поставен блестящ шлем. И до тях имаше малка черна кутия с марсиански надпис.
— Това да не е гробище? — прошепна Едсел, загледан с възхищение в силните неземни лица на марсианските войници. Застанал зад него, Парки не отговори.
Едсел отиде до масата и взе сферата. Внимателно завъртя ключа само на едно деление.
— Какво мислиш, че би трябвало да прави това? — попита той Парки. — Не мислиш ли… — Двамата мъже зяпнаха и отстъпиха.
Редиците на воините се бяха размърдали. Те се полюшнаха и застанаха мирно. Но вече не изглеждаха мъртви. Древните бойци бяха живи.
Един от тях с интересна униформа в пурпур и сребро пристъпи напред и се поклони на Едсел.
— Господине, войската ви е готова.
Едсел бе твърде учуден, за да проговори.
— Как сте останали живи след толкова хиляди години? — попита Парки вместо него. — Марсианци ли сте?
— Ние сме слуги на марсианците — отвърна войникът. Парки забеляза, че устните му не се движат. Той говореше по телепатичен път. — Господине, ние сме Синтети.
— На кого се подчинявате? — попита Парки.
— На Активатора, сър — Синтетът говореше, обърнат към Едсел, с поглед вперен в сферата в ръката му. — На нас не ни е нужна храна или сън, господине. Нашето единствено желание е да ви служим и да се бием. — Войниците в строя кимнаха утвърдително.
— Поведете ни в бой, сър!
— Разбира се, ще го направя — каза Едсел, който най-после възвърна говора си. — Ще ви покажа, момчета, как се води бой. Можете да ми вярвате!
Войниците го поздравиха с благоговение три пъти. Едсел се ухили и погледна Парки.
— Какво е действието на другите деления? — попита Едсел. Войникът мълчеше. Явно въпросът бе извън вградените му познания.
— Може да активира други Синтети — предположи Парки. — Тук отдолу може да има още помещения.
— Братя! — извика Едсел. —
Войниците отново издадоха три възхитени вика.
— Приспи ги и дай да си направим плана — каза Парки. Едсел, замаян от видяното, завъртя ключа. Войниците замръзнаха неподвижно.
— Ела навън.
— Хайде.
— И вземи тези неща със себе си.
Едсел вдигна блестящия шлем и черната кутия и последва Парки навън. Слънцето вече бе почти изчезнало и по червената земя се проточваха черни сенки. Беше ужасно студено, но нито един от двамата мъже не забелязваше.
— Чу ли какво казаха, Парки? Чу ли? Те казаха, че аз съм им водач! С такива хора… — Той се изсмя към небето. С тези мъже и тези оръжия нищо не можеше да го спре. Той ще има своята страна… С най- красивите момичета на света! И как ще си прекара само!
— Аз съм генерал! — извика Едсел и нахлупи шлема върху главата си. — Как ти се струва, а, Парки? Не ти ли приличам на… — Той млъкна. В ушите си чуваше глас, който шептеше, мърмореше. Какво ли казваше?
