Робърт Шекли
Последното оръжие
Едсел бе в убийствено настроение. Той, Парки и Факсън бяха загубили три седмици в тази част от мъртвите земи, прониквайки във всяка могила, срещната по пътя им, без да намерят нищо и насочвайки се към следващата. Краткото марсианско лято вече отминаваше и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Дребният Факсън беше весел и си мечтаеше за купищата пари, които ще спечелят, когато намерят оръжията, а Парки се мъкнеше мълчаливо с тях. Като че ли беше със стоманени нерви и не отронваше и дума, освен ако не го попитаха нещо.
Но Едсел вече не издържаше. Бяха проникнали в още една могила и отново не намериха и следа от изчезналото марсианско оръжие. Бледото слънце като че ги гледаше, а по невъзможно синьото небе се виждаха и звезди. Следобедният студ проникваше в подплатения костюм на Едсел, смръзваше костите и стягаше едрите му мускули.
Внезапно Едсел реши да убие Парки. Не харесваше този мълчаливец още от времето, когато се събраха за тази експедиция на Земята. Мразеше го повече, отколкото презираше Факсън.
Едсел спря.
— Знаеш ли къде отиваме? — попита той Парки със застрашително тих глас.
Парки присви безразлично слабите си рамене. Бледото му изпито лице не показваше никакви чувства.
— Знаеш ли? — настоя Едсел.
Парки отново сви рамене.
„Един куршум в главата.“ — реши Едсел и посегна към пистолета си.
— Чакай! — замоли се Факсън и застана помежду им. — Не се пали, Едсел. Само помисли за парите, които ще спечелим, когато намерим оръжията! — Очите на дребосъка блеснаха при тази мисъл. — Та те са тук някъде, Едсел. Може би в следващата могила.
Едсел се поколеба, загледан в Парки. Точно сега му се искаше да убива повече от всякога. Ако бе знаел, че ще стане така, когато се събраха на Земята… Но тогава всичко изглеждаше толкова лесно. Той притежаваше плочката, на която пишеше къде се намира скривалището с прословутите марсиански оръжия. Парки можеше да чете марсианската писменост, а Факсън имаше възможност да финансира експедицията. И той си представяше, че просто трябва да кацнат на Марс и да отидат до могилата, където бе скрито оръжието.
Едсел никога преди това не бе напускал Земята. Не бе предвидил седмиците на студ, глад, в резултат на ограничената концентрирана храна и замайване, поради дишането на разредения през филтъра въздух. Не бе и помислил за изморените до болка мускули от промъкването из гъстите марсиански храсти.
Тогава бе мислил само за цената, която правителството, всяко правителство, би платило за тези легендарни оръжия.
— Извинявай — каза Едсел, който внезапно се отказа от намерението си. — Това място ме подлудява. Съжалявам, че избухнах, Парки. Води ни.
Парки кимна и тръгна отново. Факсън въздъхна с облекчение и последва Парки.
„Винаги мога да ги убия.“ — помисли Едсел.
По-късно този следобед, те откриха могилата. Тъкмо, когато търпението на Едсел отново се бе изчерпало. Беше странна, масивна могила, точно както пишеше на плочката. Под няколко сантиметра прах откриха метал. Мъжете разчистиха наоколо и намериха врата.
— Ей сега ще я взривя — каза Едсел и измъкна пистолета.
Парки го бутна встрани, завъртя ръкохватката и отвори вратата.
Вътре се откри огромно помещение. И в него, редица до бляскава редица, се намираха легендарните изчезнали оръжия на Марс, загубените произведения на марсианската цивилизация.
Тримата мъже останаха неподвижни за миг и само гледаха. Ето къде бе съкровището, което хората почти се бяха отказали да търсят. Откакто на Марс бе стъпил човешки крак, бе започнало проучването на развалините на огромните градове. По равнините бяха разхвърляни разрушени превозни средства, скулптури, инструменти. Всичко сочеше за призрачна титаническа цивилизация, с хиляди години по-напред от земната. Търпеливо разчетените писмени паметници бяха разказали за страшните войни, разразили се на повърхността на Марс. Но описанията свършваха внезапно и нищо в тях не споменаваше какво се е случило с марсианците. На Марс от няколко хиляди години нямаше разумни същества. Кой знае защо и целият животински свят на планетата бе унищожен.
И явно марсианците бяха взели оръжията си със себе си.
Едсел знаеше, че тези изчезнали оръжия струват колкото теглото им, оценено в радий. Просто нямаха равни на себе си.
Мъжете влязоха в помещението. Едсел вдигна първото, до което се докосна ръката му. Приличаше на 45-калибров револвер, но беше по-голямо. Той отиде до вратата и насочи оръжието към един храст в равнината.
— Не стреляй — каза Факсън, докато Едсел се прицелваше. — Може да рикошира или кой знае какво. Нека хората на правителството да ги опитат, след като ги продадем.
Едсел натисна спусъка. Храстът на около двадесет и пет метра от тях избухна в яркочервен пламък.
— Не е лошо — каза Едсел, като потупа оръжието с длан. Той го остави и посегна за друго.
— Моля те, Едсел — притеснено го задърпа Факсън. — Няма нужда да ги опитваш. Така може да взривиш атомна бомба или нещо друго.
— Млъквай — каза Едсел, докато разглеждаше оръжието, за да намери спусъка.
— Недей да стреляш повече — замоли се Факсън. Той погледна Парки с надежда да получи подкрепа, но мълчаливецът гледаше Едсел. — Сигурно някое от тези оръжия е виновно за измирането на марсианската раса. Нали не би искал да го включиш, нали?
Едсел гледаше едно място в равнината, което блестеше разтопено, след като бе стрелял.
— Хубава работа. — Той взе друг предмет, с форма на молив. Студът бе забравен. Едсел сега бе напълно щастлив, докато си играеше с блестящите предмети.
— Хайде да тръгваме — каза Факсън и се насочи към вратата.
— Да тръгваме ли? Накъде? — попита Едсел. Той вдигна друго бляскаво оръжие, извито така, че да бъде удобно за ръката.
— Към космодрума — отвърна Факсън. — Да се връщаме и да продадем тази стока, както бяхме планирали. Предполагам, че можем да поискаме всякаква цена. Каквато ни хрумне. Всяко правителство ще плати милиарди за такова нещо.
— Аз обаче размислих — каза Едсел. С ъгъла на окото си той наблюдаваше Парки. Слабият мъж се разхождаше между купищата оръжия, но досега не бе докоснал нищо.
— Слушай — заговори Факсън и се втренчи в Едсел. — Аз финансирах тази експедиция. Планирахме да продадем стоката. Имам право да… Е, може и да не е точно така.
Неизпитаното още оръжие бе насочено точно към корема му.
— Какво се опитваш да направиш? — запита той, като се мъчеше да не забелязва оръжието.
— Няма да го продаваме — заяви Едсел и се облегна на стената, откъдето можеше едновременно да наблюдава и Парки. — Реших, че сам мога да използвам това оръжие. — Той се ухили широко, като продължаваше да наблюдава и двамата. — Мога да въоръжа няколко момчета у дома, като се върнем. Можем лесно да свалим някое от слабите правителства в Централна Америка. После ще си имаме страната завинаги.
— Дааа — каза Факсън, като не отделяше поглед от оръжието. — Само че аз не желая да вземам участие в такова нещо. Отпиши ме.
— Добре — съгласи се Едсел.
— Не се бой, че ще кажа нещо — бързо продължи Факсън. — Няма. Само не искам да се забърквам в никакви убийства. Затова мисля, че ще се върна.
— Разбира се — каза Едсел. Парки стоеше настрана и разглеждаше ноктите на ръцете си.
— Ако си направиш кралството, както си решил, може да дойда — усмихна се едва-едва Факсън. — Може би ще ме направиш дук или някакъв друг вид благородник.
