тава картофено пюре, а кучето на счетоводителя ухапа касиера по глезена. Дреболиите водеха до по- големи неприятности.
А работата — рутинна работа на безпроблемна планета — още не бе започнала истински.
В палатката на шефовете Денг се бе събудил и гледаше с примижал поглед чаша уиски с лед.
— Охо! — възкликна той. — Е, как върви работата?
— Добре — отвърна Морисън.
— Радвам се да го чуя — каза Денг натъртено. — Приятно ми е да ви гледам как работите. Ефективно. Уверено. Умело.
Морисън нямаше никаква власт над този човек или нещата, които той приказва. Според законодателството, свързано със строителството, на всички строежи трябваше да присъстват и представители на другите компании. Това бе направено, за да се реализира съдебното решение за „унификация на методите“ в планетарното строителство. В действителност обаче представителите на другите фирми не се стремяха да подобрят собствените им методи, а търсеха слабости, от които да се възползват. Ако успеят да извадят шефа на строежа от равновесие, толкова по-добре. Денг беше майстор в тази област.
— И какво сега? — попита той.
— Ще свалим една планина — отговори Лърнър.
— Браво! — извика Денг и се надигна. — Онази голямата? Отлично! — Изправи глава нагоре и се загледа замечтано в тавана. — Тази планина е била тук, когато човекът е риел калта, за да търси насекоми или е крадял мършата на хищниците. Дори по-рано! — Денг се засмя щастливо и отпи от чашата си. — Тази планина се е издигала над морето, когато човекът… имам предвид нашия горд вид хомо сапиенс — е бил медуза, която се е чудела дали да заживее на сушата или да продължи в морето.
— Добре — прекъсна го Морисън. — Стига толкова.
Денг го изгледа насмешливо.
— Но аз се гордея с теб, Морисън. Гордея се с всички нас. От времето на медузите сме изминали дълъг път. За един ден можем да сринем това, което природата е оформяла милион години. Можем да сринем тази скапана планина и да я заменим със стоманобетонен град, който гарантирано ще издържи столетие.
— Млъкни! — сряза го Морисън и тръгна ядосано напред. Лърнър сложи ръка на рамото му, за да го успокои. Да удариш наблюдател означаваше да загубиш правото си да работиш.
Денг глътна остатъка от питието си и продължи напевно:
— Майката природа да стои настрана! Треперете, скали и хълмове, изпълнете се със страх, велики океани и морета, чак до черните си дълбини, където във вечна тишина пълзят противни чудовища! Защото великият Морисън е дошъл, за да пресуши морето и да го превърне в безобидно езеро, да изравни хълмовете и да построи върху тях дванайсетлентови магистрали с мотели вместо дървета, с маси за пикник, вместо храсти, закусвални вместо скали, бензиностанции вместо пещери, реклами вместо планински потоци и всевъзможни други измислици на човека полубог.
Морисън се изправи рязко и излезе от палатката. Лърнър го последва. Шефът имаше чувството, че щеше да е по-добре да удари Денг по физиономията и да зареже цялата гадна работа. Нямаше да го направи, защото си даваше сметка, че тъкмо това бе целта на наблюдателя, тъкмо за това му плащаха неговите босове.
От друга страна, питаше се той, би ли се ядосвал толкова, ако в думите на Денг нямаше поне трошичка истина?
— Туземците чакат — каза Лърнър, когато го настигна.
— Не искам да се срещам с тях сега — отвърна Морисън. Но някъде в далечината чуваше тамтамите и свирките им. Дори и те изнервяха хората му. — Добре де — добави след малко.
Трима местни стояха край северния вход. С тях беше и преводачът на лагера. Бяха от човешки тип — жилести, голи диваци от каменната ера.
— Какво искат? — попита Морисън.
— Казано с две думи, господин Морисън, изглежда са променили решението си. Искат да получат планетата си обратно и да върнат всичките подаръци, които са получили.
Морисън въздъхна. Нямаше как да им обясни, че Обект 35 не е „тяхна“ планета или пък на някой друг. Териториите не можеха да се притежават, а само да се обитават. Съдник беше необходимостта. Планетата по право принадлежеше на няколкото милиона земни заселници, които щяха да я използват и едва след това на няколкото хиляди диваци, които се влачеха в мизерията си по повърхността й. Поне такава беше възприетата на Земята философия.
— Разкажи им отново за великолепния резерват, който сме предвидили за тях. Кажи им, че ще ги храним, обличаме, образоваме…
Денг се бе приближил неусетно.
— Ще ги изумим с милостта си — добави той. — За всеки ще има ръчен часовник, чифт обувки, каталог на позволените от правителството посевни семена. За всяка жена червило, калъп сапун, чифт пердета от истински памук. За всяко село железопътна гара, фирмен магазин и…
— Това е вмешателство в работата ми — прекъсна го Морисън. — При това пред свидетели.
Денг знаеше правилата.
— Извинявай, старче — каза той и се отдалечи.
— Казаха, че са променили решението си — обади се преводачът. — Настояват да се върнем на демонската си земя в небето или ще ни унищожат със силна магия. Свещените там-тами в момента подготвят проклятието и събират духовете.
Морисън изгледа диваците със съжаление. Почти на всяка планета възникваха подобни проблеми с туземното население. Нецивилизованите винаги отправяха безсмислени заплахи от този род, защото имаха високо мнение за способностите си и нямаха понятие за мощта на модерните технологии. Познаваше примитивните същества много добре. Велики самохвалковци, ненадминати убийци на местните породи зайци и мишки. Обикновено по петдесетина от тях погваха някой уморен бизон и го тормозеха докато съвсем се изтощи, защото не смееха да се приближат и да го убият с тъпите си копия преди това. А как пируваха после! За какви колосални герои се имаха!
— Кажи им да вървят по дяволите — изръмжа Морисън накрая. — Обясни им, че ако още веднъж се доближат до лагера, ще ги сполети магия, която наистина действа.
— Обещават големи неприятности от пет свръхестествени вида — извика преводачът след него.
— Включи го в доктората си — отвърна Морисън и преводачът се усмихна щастливо.
В пет следобед всичко бе готово — планината без име можеше да бъде взривена. Лърнър излезе, за да направи последна проверка, а Денг, който за първи път влизаше в ролята си на истински наблюдател, разглеждаше чертежа, на който бяха обозначени местата на зарядите. После всички се оттеглиха зад прикритията си. Морисън отиде в командния пункт.
Началниците на секции започнаха да докладват един по един готовността на хората си. Метеорологът погледна последните показания на приборите и заяви, че условията са благоприятни. Фотографът направи последната снимка на планината.
— Готови — изкомандва Морисън и свали предпазителите от пулта на главната детонаторна кутия.
— Погледни небето — промърмори Лърнър.
Морисън вдигна очи. Наближаваше залез, от запад се бяха появили гъсти черни облаци и покриваха жълтеникавото небе. Върху лагера се спусна тишина и дори там-тамите от близките хълмове замлъкнаха.
— Десет секунди, девет, осем… три, две, една, огън! — извика Морисън и натисна контактния ключ. В този момент почувства вятъра върху лицето си.
В мига, преди планината да се взриви, той инстинктивно стисна бутона, за да опита да предотврати необратимото.
