налага, арестувай половината лагер, взриви селището на туземците, каквото намериш за необходимо. Освободен си от всякаква отговорност пред закона. Готови сме да платим и значителна премия. Работата обаче трябва да бъде свършена.
— Знам — отговори Морисън.
— Да, но не знаеш колко важен е за нас Обект 35. Казано строго поверително, компанията ни претърпя сериозни загуби на други места. Провалихме се с няколко съдебни дела, застрахователите отказаха да покрият щетите от природни бедствия. В сегашния проект сме хлътнали твърде дълбоко, за да се откажем с лека ръка. Просто трябва да доведеш нещата докрай.
— Ще направя всичко, което е по силите ми — отговори Морисън и прекъсна връзката.
Същия следобед се взриви складът за гориво. Бяха унищожени 50 тона Д12, а пазачът на склада бе убит на място.
— Извадил си късмет — каза Морисън мрачно на Лърнър.
— Така е — съгласи се Лърнър. Лицето му все още беше посивяло и изпоцапано със сажди. Той си наля глътка. — Ако бях минал оттам десет минути по-късно, сега щях да съм в супата. Не звучи никак успокояващо.
— Извадил си късмет — повтори Морисън замислено.
— Знаеш ли… когато минах покрай склада, земята под краката ми беше топла — каза Лърнър. — Тогава не ми направи впечатление, но сега си го спомням. Възможно ли е под повърхността да има някаква вулканична дейност?
— Не — отвърна Морисън. — Нашите геолози проучиха всеки квадратен сантиметър от този терен. Под нас има солиден гранит.
— Хъм… — промърмори Лърнър. — Мори, струва ми се, че трябва да ликвидираш туземците.
— Защо?
— Защото те са единственият фактор, върху който нямаме контрол. Всеки в лагера наблюдава всеки друг. Трябва да са туземците! Вече е доказано, че съществува психическо въздействие и че то е най-силно изразено при примитивните същества.
Морисън кимна.
— Да не би според теб експлозията в склада за гориво да беше причинена от полтъргайст?
Лърнър се намръщи и се вгледа в лицето на Морисън.
— А защо не? Струва си да се провери.
— И след като могат да подпалят този склад, значи могат да направляват взрив, да отклонят колона камиони и така нататък?
— Ако приемем хипотезата, вероятно е да могат.
— Тогава защо се занимават с дреболии? След като са в състояние да направят всичко това, защо не ни издухат от планетата и толкова?
— Изглежда възможностите им не са неограничени — отбеляза Лърнър.
— Глупости. Тази теория е твърде сложна. Много по-лесно е да приемем, че някой тук не желае работата да бъде доведена докрай. Може би някоя от конкурентните фирми е платила на някого, за да го прави. Може да става дума за побъркан. Така или иначе това е жив човек, който може да провери къде и как са поставени зарядите, който умее да чертае трасета за пътища, който ръководи…
— Чакай малко. Ако намекваш, че…
— Не намеквам нищо — прекъсна го Морисън. — Ако се чувстваш несправедливо обвинен, съжалявам. — Той излезе от палатката и извика двама работници. — Затворете го някъде и се погрижете да не излиза от там.
— Превишаваш правата си — извика Лърнър.
— Добре.
— И освен това грешиш. Не съм виновен аз, Мори.
— В такъв случай, съжалявам. — Махна на работниците и те отведоха Лърнър.
Два дни след това започнаха свличанията. Геолозите не бяха в състояние да обяснят какво ги е породило. Смятаха, че неуспешните взривове може да са образували дълбоки пукнатини в скалата и така нататък.
Морисън се опитваше да продължава работата, но работниците не се подчиняваха. Някои от тях бълнуваха за летящи предмети, пламтящи ръце на небето, говорещи животни и машини с разум. Тези бълнувания привличаха много слушатели. Не беше безопасно да се разхождаш из лагера по мръкнало. Самоназначили се пазачи стреляха по всичко, което помръдне, а и по доста неща, които стояха напълно неподвижно.
Морисън не се изненада особено, когато късно една вечер завари лагера обезлюден. Знаеше, че хората неминуемо ще предприемат нещо. Седна в палатката си и зачака.
След малко се появи Ривера и седна.
— Задават се проблеми — каза той.
— Какви проблеми?
— За туземците. Момчетата тръгнаха към селото им.
Морисън кимна.
— Защо тръгнаха?
Ривера издиша дима от цигарата си и отговори:
— Нали познаваш лудия Чарли? Онзи, който непрекъснато се моли. Е, той се закле, че видял един туземец да стои край палатката му. Туземецът му казал: „Всички вие от Земята ще умрете.“ И изчезнал.
— Сред облак дим? — попита Морисън.
— Аха — отговори Ривера и се засмя. — Струва ми се, че във всичко това наистина има облак дим.
Морисън си спомняше Чарли. Пълен истерик. Типичен случай, когато дяволът шепне на някого на собствения му език и съвсем отблизо.
— Кажи ми — подкани го Морисън, — вещици ли ще ловят? Или магьосници супермени?
Ривера се замисли и отговори:
— Мисля, че им е все едно.
В далечината се разнесе силен трясък.
— Взели ли са експлозиви? — попита Морисън.
— Не знам. Предполагам, че да.
Безумие, помисли си шефът. Неуправляема тълпа. Денг би казал: „Когато се съмняваш, винаги убивай сенките. Човек никога не знае какво са намислили.“
Но Морисън беше доволен, че хората му са предприели този ход. Латентни психични сили… кой би могъл да знае със сигурност?
Половин час по-късно първите работници започнаха да се връщат. Крачеха бавно, не разговаряха помежду си.
— Е? — попита ги Морисън. — Справихте ли се с всичките?
— Не, господин Морисън — отговори един от тях. — Не успяхме дори да се доближим.
— Какво стана? — Изведнъж го обзе страх.
Дойдоха още мъже. Стояха мълчаливи, гледаха право пред себе си.
— Какво стана? — изкрещя Морисън.
— Не успяхме да се доближим до селото. Някъде по средата на пътя склонът пак започна да се свлича.
— Пострада ли някой?
— Не, господин Морисън. Не се свлече върху нас. Затрупа селото им.
— Лошо — поклати глава Морисън.
— Да, господине. — Мъжете стояха на групи и то гледаха с очакване. — Какво ще правим сега?
Шефът затвори очи за миг и каза:
— Приберете се по палатките си и чакайте.
Силуетите им се сляха с тъмнината. Ривера го погледна въпросително.
