Прототип

някой да се усъмни, че той е добър? Кой би се усъмнил, че той по своята същност е добър и почтен човек? С това посвещаване ние го освобождаваме от злото и го правим един от нас.

Последва мъртво мълчание, докато Хуаскъл се приближаваше към Бентли.

— Сега — каза Хуаскъл — ти си шаман и един от нас. — Той протегна ръка.

Бентли почувства как сърцето му подскочи. Беше победил! Бяха го приели! Той подаде ръка.

Или поне се опита. Но не успя, защото Протек, винаги нащрек, го спаси от възможността за опасен контакт.

— Ах ти, проклета, идиотска играчка! — Бентли замаяно намери контролния бутон и освободи полето.

Веднага разбра, че работата е напечена.

— Зло! — крещяха телсианците и размахваха заплашително оръжия.

— Зло! — крещяха шаманите.

Бентли се обърна отчаяно към Хуаскъл.

— Да — тъжно произнесе младият шаман. — Вярно е. Надявахме се да те излекуваме от злото с нашия древен ритуал. Но не би. Злото трябва да бъде разрушено! Убийте дявола!

Към Бентли полетя облак копия. Протек отвърна мигновено.

Скоро стана ясно, че силите са изравнени. Бентли оставаше за няколко минути в полето, после го изключваше. Телсианците, като го видеха все така недокоснат, подновяваха атаката си, а Протек моментално се включваше в действие.

Бентли се опита да тръгне към кораба си. Но Протек се включваше веднага щом успееше да го изключи. Щеше да му бъде необходим месец, или дори два, за да измине разстоянието при тази скорост на придвижване. Затова той престана да опитва. Трябваше просто да изчака нападателите да се махнат. След малко те щяха да разберат, че не могат да го наранят, и двата народа най-после щяха да се заемат с работа.

Той се опита да се поуспокои вътре в полето, но това се оказа невъзможно. Беше гладен и ужасно жаден. Пък и този въздух започваше да става все по-замърсен.

После Бентли с чувство на ужас си спомни, че снощи, когато полето се беше включвало, в него не можеше да проникне отвън даже и въздух. Естествено… Нищо не можеше да премине. И ако не внимава, може да се задуши.

Той разбра, че дори и непревземаемата крепост може да падне, щом като защитниците й почнат да умират от глад и жажда.

Започна да мисли усилено. Колко време телсианците биха могли да поддържат нападението? Рано или късно трябваше да се изморят, нали?

Или не?

Бентли изчака колкото можеше по-дълго и отново изключи полето. Телсианците бяха насядали около него. Бяха запалили огньове и приготвяха храна. Ринек мързеливо хвърли едно копие към него и полето се появи.

Значи, помисли си Бентли, те са се научили. Те щяха да го уморят от глад.

Опита се да мисли, но стените на тъмния му затвор като че ли го притискаха. Започваше да страда от клаустрофобия, а и въздухът пак не ставаше за дишане.

Той се поколеба за миг и изключи полето. Телсианците го наблюдаваха хладно. Един от тях се пресегна за копие.

— Чакай! — извика Бентли. В същия миг включи радиото си.

— Какво искаш? — попита Ринек.

— Чуйте ме! Не е честно да ме държите в този Протек все така!

— А? Какво става? — отвърна през слушалката професор Слайгърт.

— Вие, телсианците, знаете — заговори прегракнало Бентли. — Знаете, че можете да ме унищожите, като активирате непрекъснато Протек. Аз не мога да го изключа! И не мога да се измъкна от него!

— Ааа! — каза професор Слайгърт. — Разбирам какъв е проблемът. Да.

— Съжаляваме — отговори Хуаскъл. — Но злото трябва да бъде унищожено.

— Разбира се, че трябва да унищожите злото — отчаяно се съгласи Бентли. — Но не и мен. Дайте ми възможност. Професоре!

— Това наистина е пропуск — замърмори професорът. — При това сериозен. Странно, но тези неща не можеха да се проявят в лабораторни условия. Те се виждат едва при изпитанията в естествена среда. В новите модели тази грешка ще бъде поправена.

— Чудесно! Но сега аз съм тук! Как да махна това нещо от себе си?

— Много съжалявам — отвърна Слайгърт. — Честно казано, никога не съм предполагал, че ще възникне такава необходимост. И право да ти кажа, конструирал съм този хамут така, че никога и при никакви обстоятелства да не може да бъде свален.

— Ах, ти загубен…

— Моля, моля! — строго каза професорът. — Нека не губим ума си. Ако успееш да се задържиш там няколко месеца, ние ще можем…

— Не мога! Въздух! Вода!

— Огън! — изкрещя Ринек с изкривено лице. — С огън ще прогоним злото!

И Протек се включи.

Бентли се опита да обмисли всичко внимателно в тъмнината. Трябваше да се измъкне от Протек. Но как? В колана му с инструменти имаше нож. Дали не би могъл да пререже пластмасовите презрамки? Трябваше да успее!

Ами после? Даже и да се измъкнеше от крепостта си, те можеха да го убият с хвърлянето на едно- единствено копие. И щяха да го направят, защото го бяха обявили за непоправимо зло.

Но ако побегнеше, поне щеше да има някакъв шанс. И беше по-добре да умре от копие, отколкото да се задуши бавно в абсолютна тъмнина.

Бентли изключи полето. Телсианците правеха клади наоколо му, затваряйки пътя за бягство с огнена стена.

Той отчаяно започна да кълца презрамката. Ножът се плъзна по нея. И пак беше в Протек…

Когато се измъкна отново, огненият кръг беше завършен. Телсианците внимателно побутваха кладите към него и стесняваха кръга.

Бентли усети как сърцето му трепна. Когато огньовете се приближат на достатъчно разстояние, Протек нямаше да може да бъде изключен. Той нямаше да успее да преодолее постоянния сигнал за опасност. Ще бъде хванат вътре в полето толкова дълго, колкото време те поддържат огъня. И като имаше предвид колко примитивни хора са те и как се страхуват от дявола, съществуваше вероятност да поддържат огъня с векове.

Той пусна ножа и хвана ножица. Започна да кълца с ярост пластмасовите презрамки и успя да ги пререже наполовина.

И пак се намираше в Протек.

Бентли се чувстваше замаян, в полусъзнание от умора, едва успяваше да си поеме дъх с широко отворена уста. С последно усилие той се стегна. Не можеше да се предаде точно сега. Това щеше да бъде краят му.

Бентли намери контролния бутон и го натисна. Огньовете вече бяха много наблизо. Чувстваше топлината им върху лицето си. Дръпна с всичка сила презрамката и усети, че тя поддава.

Измъкна се от Протек точно когато той се включи отново. Силата на полето го отхвърли в огъня. Но той падна върху краката си и изскочи от пламъците, без даже да се опари.

Селяните възкликнаха. Бентли хукна и докато тичаше, хвърли лингафона, колана с инструменти, радиото, концентрираната храна и манерката. Погледна веднъж назад и видя, че телсианците го гонят.

Но сега поне можеше да тича. Измъченото му сърце като че ли щеше да разкъса гърдите му, а дробовете му можеха да се спукат всеки момент. Но сега космическият кораб беше пред него и проблясваше с приятелски поздрав върху равнината. Щеше да успее. Още двайсетина метра…

Нещо зелено проблесна пред очите му. Беше малко животинче със зелена козина. Глупачето се опитваше да се отстрани от пътя му.