Древните предания не лъжат — прошепна Морън. — Пред нас е Отговорникът.
Излязоха от хиперпространството точно на указаното от легендата място и се оказаха пред звезда, която не приличаше на никоя друга. Морън се опита да я класифицира, но това нямаше значение. Тя просто беше различна.
Около звездата кръжеше планета, отличаваща се от всички други, които бяха виждали досега. Морън мислеше как да обясни този факт, но реши, че и това нямаше значение. Беше единствената по рода си планета.
— Затегнете колана, сър. Ще се опитам да се приземя по възможно най-лекия начин.
Крачейки от звезда на звезда, Лек намери Отговорника и го сложи на дланта си.
— Значи ти си Отговорникът?
— Да.
— Кажи ми тогава какво съм аз? — попита Лек и се намести удобно между две звезди.
— Частен случай — каза Отговорникът. — Проява.
— Остави това — обидено промърмори Лек. — Можеш да отговориш и по-добре. Слушай сега. Аз и моят народ живеем, за да събираме багрило, което трупаме на купове. Защо правим това?
— Безсмислен въпрос — съобщи Отговорникът. Той знаеше какво е това багрило и за какво служи купчината. Но оотговорът се съдържаше в едно по-голямо обяснение. Лек не можа да зададе правилно въпроса.
Той продължи с въпросите, но Отговорникът не можеше да отговори и на тях. Лек гледаше на нещата теснолинейно, виждаше само част от истината и отказваше да осъзнае останалото. Как да обясниш на слепец какво е жълта звезда?
Отговорникът дори не се опита. Не беше предназначен за това.
Накрая Лек се усмихна презрително и си отиде, като стремително крачеше в междузвездното пространство.
Отговорникът знаеше. Но въпросът трябваше да е формулиран правилно. Той разсъждаваше над това ограничение и гледаше звездите — нито големи, нито малки. Според него си бяха нормални.
„Правилни въпроси… Тези, които са ме построили, би трябвало да се съобразят с това — да ми предоставят свобода, да ми разрешат да излизам от рамките на конкретния въпрос.“
Осемнадесет създания изникнаха пред Отговорника. Те нито дойдоха, нито долетяха, а просто се появиха. Бяха настръхнали от студ, защото звездите не ги топлеха достатъчно. Гледаха удивени огромните панели на машината.
Един от тях попита:
— Ако няма разстояния, как тогава е възможно появяването ни на различни места?
Отговорникът знаеше какво е това „разстояние“ и какво е това „различни места“. Но не можеше да отговори на въпроса. Разстоянието имаше свой смисъл, обаче не такъв, какъвто си го мислеха тези същества. За различните места също имаше обяснение, отличаващо се от техните очаквания.
— Перефразирайте въпроса — посъветва ги Отговорникът със затаена надежда.
— Защо тук сме ниски, а там високи? Защо някъде сме дебели, а другаде — слаби? Защо звездите стават все по-хладни?
Отговорникът знаеше всичко това. Знаеше защо звездите са хладни, но не можеше да им го обясни в рамките на техните разбирания за звезди и студ.
— Какво представлява Законът на Осемнадесетте? Защо, когато се съберат осемнадесет на едно място, веднага се появява още един?
Обаче отговорът беше част от друг, по-обширен въпрос, а те така и не го зададоха.
Законът на Осемнадесетте създаде още един и всичките деветнадесет изчезнаха.
А Отговорникът продължаваше сам да си шепне въпроси и да им отговаря.
— Това е! — каза Морън. — Пристигнахме.
Потупа Лингман по рамото, но много внимателно, сякаш се страхуваше да не се разпадне.
Старият биолог продума:
— Хайде, да вървим.
Не искаше да губят време. Всъщност той нямаше какво да загуби.
Вървяха рамо до рамо, на единствената по рода си планета, обикаляща около звезда, която не прилича на никоя друга.
— Ето тук — Морън посочи с ръка. — Легендата е вярна. Това е трапът, в дъното на който има каменни стъпала, а те водят във вътрешно дворче. Там трябва да е Отговорникът.
Те видяха белия му екран на една от стените. Според тях беше възможно най-елементарната конструкция.
Лингман сключи пръстите на разтрепераните си ръце. Настъпи най-важната минута в дългия му живот. Щеше да разбере дали е бил прав във всички спорове и в монографиите си.
— Помни, че може би изобщо не знаем каква може да е истината.
— Готов съм! — възторжено извика Морън.
— Много добре. Отговорнико — каза Лингман със слаб глас, — какво е това живот?
Гласът прозвуча в главите им.
— Въпросът няма смисъл. Под думата „живот“ вие разбирате частен феномен, който може да се обясни само с термините на общото.
— Част от какво цяло се явява живота? — попита Лингман.
— Така зададен, този въпрос не може да има отговор. Питащият все още разглежда живота субективно, от своята ограничена гледна точка.
— Добре, тогава използвай твоята терминология — помоли Морън.
— Аз отговарям само на въпроси — тъжно отсече машината.
Настъпи мълчание.
— Вселената разширява ли се? — попита накрая Морън.
— Терминът „разширение“ е неприложим в дадената ситуация. Питащият оперира с невярна концепция за Вселената.
— Можеш ли да ни кажеш поне нещо?
— Мога да отговоря на всеки правилен въпрос, който касае природата на нещата.
Физикът и биологът се спогледаха.
— Мисля, че разбирам какво има предвид — печално проговори Лингман. — Нашите фундаментални теории са погрешни. Всичките до една.
— Това не е възможно! Науката…
— Стигнали сме до частични истини — отбеляза Лингман с отпаднал глас. — Все пак, установихме, че заключенията ни относно наблюдаваните от нас феномени са погрешни.
— А законът за най-простото предположение…
— … е само теория.
— Но животът… Той без съмнение може да ни каже какво е това „живот“.
— Погледни нещата така — замислено каза Лингман. — Да предположим, че ти попиташ: „Защо съм се родил под знака на Скорпиона, при преминаването на Сатурн през него?“ Не бих могъл да ти отговоря с астрологически термини, защото те всъщност нямат отношение към твоето раждане.
— Ясно — бавно промълви Морън. — Той не е в състояние да отговори на въпросите ни, ако оперира с нашите понятия и предположения.
— Точно така. Това е свързано с коректно поставени въпроси, а те пък изискват знания, с които ние не разполагаме.
— И от това следва, че не можем да зададем правилен въпрос? — възмути се Морън. — Не вярвам. Сигурно нещо знаем. — Той се обърна към Отговорника: — Какво представлява смъртта?
