Робърт Шекли
Правилен въпрос
Отговорникът беше така построен, че да работи толкова дълго, колкото трябва. За едни срокът ще е голям, за други — нищожен, но за Отговорника беше просто достатъчен.
Същото се отнасясе и за размерите — на едни им се струваха гигантски, на други — миниатюрни. Това беше много сложен апарат, макар някои да си мислеха, че по-проста машина няма.
Отговорникът знаеше, че трябва да е точно такъв. Нали е Отговорник. Той знаеше.
Кой го е построил? По-добре да не се научава много за тях. Те също знаеха.
Създадоха Машина за отговори — Отговорник. Трябваше да послужи на незнаещите раси. После изчезнаха по свой особен начин. Къде? Само Отговорникът знаеше това.
Защото той знаеше всичко.
На една планета, обикаляща около една звезда, се намираше Отговорникът. Времето течеше — за едни безкрайно, за други кратко, но за него — по мярка.
В него се намираха отговорите. Той знаеше природата на нещата, защо са такива, какво има, защо го има и какво означава всичко това.
Можеше да отговори на всеки въпрос, стига да е поставен правилно. И не само можеше — той искаше да отговаря. Страшно искаше! Нали за това беше създаден. Чакаше да дойде някой и да го попита.
— Как се чувствате, сър? — загрижено попита Морън и се наведе над стареца.
— Малко по-добре — отвърна Лингман с плаха усмивка.
Морън изхаби доста енергия, за да изведе кораба в космоса с минимално ускорение. Въпреки това, сърцето на Лингман не бе очаровано от маневрата. Капризната машинка ту отказваше да работи, ту започваше бясно да блъска гръдния кош — малко оставаше да спре завинаги. Но най-после дойде безтегловността, тя влезе в ритъм и заработи нормално.
Морън нямаше такива проблеми. Неговото здраво тяло без проблеми издържаше всякакви натоварвания. Но по време на този полет не трябваше да изпробва способностите си, ако искаше Лингман да остане жив.
— Ще издържа — промърмори старецът, сякаш чул мислите на спътника си. — Ще издържа колкото трябва, за да разбера.
Морън докосна нещо на пулта и корабът мина в хиперпространството.
— Ще разберем — успокояваше го той, докато му помагаше да се освободи от ремъците. — Ще го открием този Отговорник!
Лингман уверено кимна на младия си приятел. Дълги години те взаимно се утешаваха и ободряваха. Идеята принадлежеше на стареца. Морън се присъедини към него след завършване на института. Те обикаляха из Слънчевата система и троха по троха събираха парчетата от легендата за древна хуманоидна раса, която е знаела отговорите на всички въпроси, построила е Отговорника и си е отишла завинаги.
— Само като се сетя! Ще получим отговорите на всички въпроси! — Морън завърши физика и доста неща му бяха на езика: разширяващата се Вселена, ядрените сили, Свръхновите звезди…
— Да — съгласи се Лингман.
Доплува до видеоекрана и погледна навън, към блясъка на хиперпространството. Той беше биолог и стар човек. Искаше да зададе само два въпроса:
Какво представлява животът?
Какво представлява смъртта?
След един особено дълъг период на събиране на багрило Лек и другарите му решиха да починат. В покрайнините на Галактиките, където няма звездни струпвания, багрилото винаги оредява. Защо? Никой не знаеше. Нолажи се да обсъдят въпроса.
Лек каза:
— Ще взема да потърся този Отговорник.
Той говореше на олгрейт, езикът на твърдото решение.
— И защо? — попита Илм на звист, езикът на добродушната насмешка. — Не ти ли стига това, че събираш багрило?
— Не, не ми стига — отвърна Лек все още на олгрейт.
Великият труд на Лек и народа му се състоеше в събирането на багрило. Щателно, прашинка по прашинка, те откриваха втъканото в материята на пространството багрило и го трупаха на гигантски купчини. Защо? Никой не можеше да каже.
— Предполагам, че ще го попиташ какво представлява багрилото? — каза Илм, отмести една звезда и легна на нейното място.
— На всяка цена — отговори Лек. — Твърде дълго живяхме в неведение. Трябва да сме наясно с истинската природа на багрилото и мястото му в миросъзиданието. Трябва да разберем смисъла на живота. — Тази реч Лек произнесе на илгрит, езикът на зараждащото се познание.
Илм и останалите престанаха да задават въпроси, даже на езика на спора. От зората на времето цялата раса на Илм и Лек събираше багрило. Настъпи време да разберат най-важното — какво представлява то и защо го трупат на купчини?
Отговорникът можеше да им помогне да разберат. Всеки беше чувал за тази машина, създадена от една велика раса, подобна на тях.
— Ще го питаш ли още нещо? — поинтересува се Илм.
— Ще го попитам за звездите — Лек повдигна рамене. — Всъщност няма какво друго.
Лек и неговите братя живееха от създаването на света. Ето защо те не мислеха за смъртта. Числеността им оставаше неизменна, затова не мислеха и за живота. Единственият въпрос, който ги интересуваше, беше съставът на багрилото и куповете.
— Тръгвам! — извика Лек на диалекта решителност-за-действие.
— Успех! — пожелаха му останалите на езика на най-добрите чувства.
Той се отдалечи, скачайки от звезда на звезда.
Самотен, на малката планета, Отговорникът чакаше някой да дойде и да го попита. Засега сам си задаваше въпроси и си отговаряше. Това бе негова привилегия. Той знаеше.
Очакваше. Не беше нито рано, нито късно за всяко едно създание на космоса да дойде и да го попита.
Събраха се осемнадесет на едно място.
— Призовавам към Закона на Осемнадесетте! — каза един. Моментално се появи нов, който никога не е бил. Беше роден от Закона на Осемнадесетте.
— Трябва да попитаме Отговорника! — извика друг. — Ние се раждаме от Закона на Осемнадесетте. Но щом се съберем осемнадесет на едно място, веднага се появява и деветнадесети. Защо е така?
Никой не можеше да отговори.
— Къде съм? — попита новопоявилият се деветнадесети. Един го дръпна настрана, за да му обясни.
Останаха седемнадесет. Стабилна цифра.
— Длъжни сме да изясним — обади се някой — защо всички места са различни, въпреки че между тях няма никакво разстояние. Ти си тук. После си там. И край. Никакво придвижване. Никаква причина. Просто си другаде.
— Звездите са хладни — констатира един от тях.
— Защо?
— Трябва да отидем при Отговорника.
Бяха слушали легендите, знаеха преданията. „Някога тук е имало народ, приличащ досущ на нас, който е знаел. Построил Отговорника. После отишъл някъде, където няма място, но има много разстояния.“
— Как да стигнем до там? — извика новороденият, изпълнен със знания.
— Както обикновено.
И те изчезнаха. Остана само един, загледан в безкрайното пространство. После и той се изпари.
