твърдения:
„Желанията на повечето хора се скромни.
Най-добре е да живееш, без да се съмняваш в нещата.
Опознай себе си в позволените граници.“
Ние слушахме Паметливия и обмисляхме онова, което той ни казваше. Бавно и мъчително ние започнахме да мислим отново, да размишляваме, да подлагаме на съмнение нещата и самите себе си. И когато това стана, ние започнахме да се надяваме.
Неокласическото процъфтяване на нашето село бе кратко, мощно, внезапно и донесе удоволствие за всички ни. Само едно нещо ме предупреди, че краят е неизбежен. Това стана един ден рано напролет, когато помагах на едно от съседските деца да си научи уроците. То имаше новия учебник по „Обща история“ на Дънстър и когато прегледах раздела за Сребърния век на Римската империя, само след няколко минути установих, че е изпуснат Цицерон. Дори не бе споменат в приложението, въпреки че бяха вписани много от по-незначителните поети и оратори. Зачудих се в какъв ли отминал грях е бил обвинен.
А после един ден съвсем внезапно дойде краят. В нашето село пристигнаха трима мъже. Те носеха сиви униформи с месингови отличителни знаци. Лицата им бяха безизразни и широки и те стъпваха твърдо с тежките си черни ботуши. Навсякъде ходеха заедно и винаги стояха близо един до друг. Не задаваха въпроси. Не говореха с никого. Знаеха точно къде живее Паметливият и като погледнаха картата, се насочиха право нататък.
Останаха в стаята на Смит може би около десетина минути.
После тримата полицаи отново излязоха заедно на улицата и тръгнаха като един. Очите им се въртяха наляво-надясно. Изглеждаха ужасени. Бързо напуснаха селото ни.
Погребахме Смит на хълма, от който се виждаше долината, близо до мястото, където за пръв път бе цитирал Уилиям Джеймс, сред късно цъфтящите цветя, които имаха поглед на деца и усмивката на старци.
Госпожа Блейк напълно неочаквано нарече последното си дете Цицерон. Господин Линд нарича ябълковата си градина Ксанаду. Самият аз се превърнах във всепризнат поклонник на Заратустра просто на доверие, тъй като не знам нищо за тази религия освен това, че тя учи, че човек трябва да говори само истината и да изпраща стрелата право в целта.
Но тези жестове са безполезни. Истината е, че ние загубихме непоправимо и Ксанаду, и Цицерон, и Заратустра… И колко още неща загубихме? Какви ли големи битки са били провеждани, какви градове са били строени, кои джунгли са били победени? Какви песни са се пели, за какво са мечтали? Сега разбираме, но твърде късно, че нашият разум е растение, което трябва да бъде наторявано от богатството на миналото.
Накратко, колективната ни памет, най-богатата част от нас ни е била отнета и затова сме толкова бедни. В замяна на великолепните недосегаеми замъци на разума нашите управляващи са ни дали калните коптори, които могат да се пипнат. Лоша замяна за нас…
По официални сведения Паметливият никога не е съществувал. По всеобщо съгласие той е определен като една необяснима илюзия, масов сън. Като Цицерон. А аз, който пиша тези редове, скоро също ще престана да съществувам. Както Цицерон и Паметливия, моята реалност скоро също ще бъде отречена.
Нищо не може да ми помогне. Истината е твърде крехка. Тя се счупва твърде лесно в стоманените ръце на нашите управляващи. Аз няма да бъда отмъстен. За мен дори няма да си спомнят. Защото щом великият Заратустра може да се превърне в спомен само на един-единствен човек и той бъде убит, каква ли надежда може да има за мен?
Поколение от крави! Овце! Свине! Ние нямаме дори духа на козата! Ако Епаминондас е бил човек, ако Ахил е бил човек, ако Сократ е бил човек, тогава ние също ли сме хора?
Информация за текста
© 1971 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
The Mnemone, 1971
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Редакция: Cliff Burton, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
ISBN: 954-9513-07-6 (т.4)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9007]
Последна редакция: 2008-08-28 07:00:00
