Робърт Шекли
Паметливият
Когато Паметливият пристигна, за нашето село беше велик ден. Но в началото ние не го познахме, защото той скри от нас същността си. Каза, че името му е Едгар Смит и че е тапицер. Ние приехме твърденията му на доверие, както приемаме всички твърдения. Дотогава не бяхме срещали някого, който да има нещо да крие.
Той пристигна в селото ни пеша, носейки раница и един олющен куфар. Огледа магазините и къщите ни. Приближи се до мен и попита:
— Къде е полицейският участък?
— Нямаме такъв — отвърнах му аз.
— Така ли? Тогава къде е местният полицай или шериф?
— Люк Джонсън ни беше полицай деветнадесет години — казах му аз. — Но Люк почина преди две години. Ние съобщихме това в областното управление, както изисква закона. Но не са изпратили никого на негово място.
— Значи сами се обслужвате като полицаи?
— Ние живеем тихо — казах аз. — В това село няма престъпления. Защо питате?
— Защото исках да знам — отговори Смит не особено мило. — Малко знания не са толкова опасни както много незнание, а? Няма значение, мой смутен млад приятелю. Харесва ми селото ви. Харесва ми вида на дървените му сгради и стройните брястове. Харесват ми…
— Стройните какво? — попитах го аз.
— Брястове — отвърна той и показа високите дървета, които опасваха главната улица. — Не знаеше ли името им?
— Забравили сме го — казах аз смутено.
— Няма значение. Много неща са забравени, а някои бяха скрити. Но името на едно дърво не пречи на никого. Или пречи?
— Изобщо не пречи — казах аз. — Брястове.
— Запомни си го — смигна ми той. — Това е само трошица, но не се знае кога може да ти послужи. Аз ще поостана известно време в това село.
— Добре си ни дошъл — казах аз. — Особено сега, по време на жътва.
Смит ме изгледа остро.
— Аз нямам нищо общо с това. Да не си ме помислил за странстващ берач на ябълки?
— Не съм си помислил нищо такова. Но какво ще правите тук?
— Аз съм тапицер — каза Смит.
— Няма голямо търсене за такъв в селце като нашето.
— Тогава може би ще намеря нещо друго, с което да се захвана — той изведнъж ми се усмихна. — За момента обаче ми трябва квартира.
Аз го заведох до къщата на вдовицата Марсини и там той нае голямата й спалня, която се намираше в задната част на сградата и си имаше отделен вход. Той си уреди също и храната.
Пристигането му предизвика клюки и предположения. Госпожа Марсини имаше чувството, че въпросите на Смит за полицията показват, че той самият е полицай.
— Те така действат — каза тя. — Или поне така действаха. Преди петдесет години всеки трети човек беше нещо като полицай. Понякога даже децата ти можеше да са полицаи и можеха да те арестуват бързо- бързо, като че ли си им чужд. Даже по-бързо!
Но останалите я убеждаваха, че това е било отдавна, че сега животът е спокоен, че рядко се виждат полицаи, въпреки че сигурно още ги има.
Но защо беше дошъл Смит? Някои смятаха, че той е дошъл, за да вземе нещо от нас.
— Каква друга причина може да има чужденец, че да дойде в такова село?
А други смятаха, че той е дошъл, за да ни даде нещо, като изтъкваха същия аргумент.
Но ние не знаехме. Ние просто трябваше да чакаме, докато Смит реши сам да ни се разкрие.
Той се държеше с нас като останалите. Той познаваше външния свят. Приличаше ни на човек, който много пътува. И лека-полека той започна да ни прави намеци по отношение на себе си.
Един ден аз го заведох до един хълм, от който се виждаше нашата долина. Беше в средата на есента. Хубав ден. Смит заяви, че пейзажът е красив.
— Кара ме да си спомня онзи рефрен от Уилиям Джеймс — каза той. — Как беше? „Пейзажът като че ли се набива в съзнанието по-добре от всеки елемент на живота.“ А? Подходящо, нали?
— Кой е или кой е бил Уилиям Джеймс? — попитах аз.
Смит ми намигна.
— Аз ли споменах това име? Изплъзна ми се от езика, момчето ми.
Но това не беше последното, което му се „изплъзна от езика“. Няколко дни по-късно, аз му показах една грозна височинка, покрита с ниски борчета, храсталаци и бурени.
— Това изгоря преди пет години — казах му аз. — Сега не служи за нищо.
— Да, виждам — отвърна Смит. — И все пак… Както ни казва Монтен… В природата няма нищо непотребно. Дори и самата непотребност.
А после, когато минавахме през селото, той се спря да се възхити на цъфналите божури на госпожа Вогел.
— Цветята имат погледа на дете и устните на старец — промълви той. — Точно, както е казал Шазал.
Към края на седмицата, в задната част на магазина на Едмъндс, се събрахме няколко души и започнахме да си говорим за господин Едгар Смит. Аз споменах онова, което той ми бе казал. Бил Едмъндс си спомни, че Смит е цитирал един човек на име Емерсън, за да обясни, че самотата е непрактична, а обществото — фатално. Били Фореклот ни каза, че Смит му бил цитирал Йон от Хиос: че съдбата се различава много от изкуството, но създава нещата подобно на него. А госпожа Гордън внезапно ни каза най-хубавото от всичко. Едно твърдение, което Смит и казал, че било от великия Леонардо да Винчи: клетвата започва там, където надеждата умира.
Ние се спогледахме и замълчахме. За всички ни бе ясно, че господин Едгар Смит, или каквото и да бе истинското му име, не бе обикновен тапицер.
Най-накрая аз изрекох онова, което мислехме всички.
— Приятели — казах аз. — Този човек, изглежда, е Паметлив.
Паметливите се появиха като отделна каста в обществото през последната година на Войната, която сложи край на всички войни. Самовъзложиха си да запомнят литературните творби, които имаше опасност да бъдат забравени, унищожени или забранени.
В началото правителството одобри усилията им, окуражи ги и дори ги възнагради с пенсии и награди. Но когато войната свърши и започна властта на Полицейските президенти, правителствената политика се промени. Бе взето окончателно решение да се откажем от нещастното минало, да построим един нов свят от и на настоящето. Трябваше безжалостно да се отхвърлят смущаващите новия ред влияния.
Правилно мислещите хора се договориха, че по-голямата част от литературата е излишна в най-добрия случай и пагубна в най-лошия. Трябваше ли всъщност да се запазят писанията на крадец като Вилон, хомосексуалист като Генет и шизофреник като Кафка? Имаме ли нужда да запазим хиляди различни мнения и после да обясняваме защо те са неправилни? При подобна бомбардировка от влиятелни мнения как може да се очаква от човек да бъде отговорен и да се държи по подходящ начин? Как изобщо ще могат да бъдат накарани хората да се подчиняват на заповеди?
Правителството знаеше, че ако всеки се подчинява на заповедите, всичко ще бъде наред.
Но за да се постигне това благословено състояние, трябваше да се забранят различните и неясни мнения. А единственият най-голям източник на обърканост идва от историческата и художествената
