Какво става с мен, зачуди се Андърс. Тя наистина е хубаво момиче. Единството от мисли, възприятия, изражения и движения, което е Джуди, момичето, което аз…
Какво?
Обичам?
Андърс неуверено размърда дългото си тяло върху канапето. Не разбираше напълно откъде са се появили тези мисли. Дразнеха го. Младият преподавател с аналитичния си ум се чувстваше по-добре в класната стая. Не беше ли възможно науката да почака до 9,30 сутринта?
— Днес си мислих за теб — каза Джуди и Андърс разбра, че е доловила промяната в настроението му.
— Виждаш ли? — попита го гласът. — Справяш се все по-добре.
Нищо не виждам, помисли си Андърс, но гласът беше прав. Сякаш бе получил възможността да гледа право в ума на Джуди. Чувствата й бяха оголени и очевидни за него, също толкова безсмислени, колкото му се бе сторила стаята му в онова мигновение на недеформирано мислене.
— Наистина си мислех за теб — повтори Джуди.
— Гледай сега — каза гласът.
Андърс се вгледа в изражението на лицето й и почувства нещо странно — кошмарното възприятие на онзи момент в стаята му отново се върна. Този път имаше чувството, че наблюдава някаква машина в лаборатория. Целта на операцията беше да се предизвика и запази определено настроение. Машината търси, създава поредици от идеи, за да постигне желаната цел.
— О, така ли? — попита той, изненадан от новата гледна точка.
— Да… Днес на обяд се питах какво правиш — отговори реагиращата машина на канапето до него и леко повдигна добре оформените си гърди.
— Браво — похвали го гласът заради възприятията му.
— Сънувах теб, разбира се — отговори той на облечения в плът скелет, скрит в цялостната Джуди. Машината от плът намести крайниците си и разшири устата си, за да обозначи, че изпитва удоволствие. Механизмът затърси из комплекса от страхове, надежди, тревоги, из половинчатите спомени за аналогични ситуации, аналогични решения.
Това обичаше той. Андърс го видя съвсем ясно и се мразеше, задето е видял. Чрез новото кошмарно възприятие го порази абсурдността на стаята.
— Наистина ли? — попита говорещият скелет.
— Приближаваш — прошепна гласът.
До какво? До личността? Подобно нещо не съществуваше. Нямаше истинско сцепление, нямаше дълбочина, нищо освен паяжина повърхностни реакции, изплетена между механичните инстинктивни движения.
Приближаваше до истината.
— Разбира се — кимна навъсено.
Машината се раздвижи, затърси отговор.
Андърс потръпна от страх пред чуждата за самия него гледна точка. Чувството му за форма беше ликвидирано, предварително уговорените му реакции бяха заобиколени. Какво щеше да открие сега?
Виждаше съвсем ясно — даваше си сметка за това — както никой дотогава не беше виждал. Мисълта бе странно вдъхновяваща.
А дали все още беше в състояние да се върне към нормалното?
— Искаш ли още малко питие? — попита машината за реагиране.
В този момент Андърс бе толкова невлюбен, колкото е възможно да бъде човек. Да гледаш на избраницата си като на безполова, безлична машина не би могло да стимулира любовта. Но стимулира интелекта.
Андърс не искаше нормалност. Беше се спуснала завеса и той държеше да види какво има зад нея. Какво беше казал един руски учен… май се казваше Успенски?
Точно това правеше и щеше да продължи да го прави.
— Довиждане — каза неочаквано.
Машината го гледаше занемяла от почуда, докато той отвори вратата и излезе. Закъснелите реакции по веригите й я накараха да мълчи, докато се чу звънчето на асансьора.
— Там вътре беше много „топло“ — прошепна гласът в главата му, когато излезе на улицата. — Но все още не разбираш всичко.
— Тогава ми обясни — каза Андърс и се учуди на спокойствието си. В рамките на един час бе преминал над бездната, деляща го от една съвършено различна гледна точка и това му се струваше напълно естествено.
— Не мога — отвърна гласът. — Трябва да се справиш сам.
— Добре тогава — започна Андърс. Хвърли поглед на зидовете наоколо, на конвенционалните улици, прорязващи архитектурните купчини. — Човешкият живот е низ от конвенции. Когато погледнеш някое момиче, се предполага, че ще видиш… закономерност, а не безформеността, която е в основата.
— Така е — съгласи се гласът, но със сянка на съмнение.
— В основата няма форма. Човек е повече от сумата на съставящите го елементи и създава форма от огромната празнота. Все едно да погледнеш няколко линии и да кажеш, че представляват фигура. Ние се вглеждаме в дадена маса материал, отделяме я от околната среда и казваме, че е човек. В действителност обаче няма такова нещо. Съществуват само очовечаващи черти, които й приписваме съвсем късогледо. Материята се свързва. Въпрос на гледна точка.
— Сега не го виждаш — каза гласът.
— По дяволите — изруга Андърс. Беше сигурен, че е достигнал до нещо голямо, може би дори сюблимно. Всеки има момент в живота си, когато се вглежда в познат предмет и не може да схване никакъв смисъл в него. За миг гледката се срива. После моментът отминава и умът се връща към привичните възприятия. Нормалността продължава.
Гласът мълчеше. Андърс продължи нататък през града, който беше повече от съставящите го елементи.
— Има и още нещо, нали? — попита той.
— Да.
Какво би могло да е то, попита сам себе си. През очите, които сега виждаха по-ясно, Андърс се вгледа във формалността, която бе наричал „свой свят“.
Зачуди се за миг дали би достигнал до това сега, ако гласът не го бе повел. Да, каза си след миг, щеше да е неизбежно.
Но кой беше този глас? И какво все още премълчаваше?
— Хайде да видим как изглежда едно празненство — каза Андърс на гласа.
Празненството беше маскарад — всички гости бяха със собствените си лица. За Андърс техните мотиви — индивидуални и общи — бяха болезнено очевидни. После гледката продължи да се избистря.
Видя, че хората не са истински индивидуални. Те бяха нехомогенни масиви от плът с общ речник. Но все пак не съвсем нехомогенни.
Масивите плът бяха част от украсата на стаята и почти не можеха да се различат на нейния фон. Бяха едно със светлините, едно със звуците, които произвеждаха — няколко слабовати тона сред огромното море на звука. Сливаха се със стените.
Подобната на калейдоскоп гледка се променяше толкова бързо, че Андърс нямаше време да систематизира новите си впечатления. Вече знаеше, че тези хора съществуват само като форми, точно както звуците, които издаваха или нещата, които си мислеха, че виждат.
Сбор от елементи, пръснати из огромния, непоносим истински свят.
— Къде е Джуди? — попита го една нехомогенна маса плът. Тази маса притежаваше нужните маниери, за да убеди останалите в своята реалност. Като доказателство носеше крещяща на цвят вратовръзка.
— Болна е — отговори Андърс. Плътта потрепери и се изпълни със съчувствие. Очертанията на официалната веселост се смениха с очертания на официална тъга.
— Надявам се не е нещо сериозно — добави надарената с глас плът.
