— По-топло — каза гласът в главата на Андърс.
Андърс погледна обекта пред себе си.
— Не й остава много живот — заяви той.
Плътта пак потрепери. Стомахът и другите вътрешности се свиха от съчувствен страх. Очите се разшириха, устата се сви.
Крещящата вратовръзка си остана същата.
— Боже мой! Сериозно ли говориш!?
— Какво си ти? — попита Андърс тихо.
— Какво искаш да кажеш? — попита възмутената плът, прикачена към вратовръзката. Спокойна в рамките на своята реалност, тя се вторачи в Андърс. Устата потрепери — необоримо доказателство, че е истинска и достатъчна. — Ти си пиян — добави подигравателно.
Андърс се засмя и си тръгна.
— Все още има нещо, което не знаеш — каза гласът. — Но беше много близо! Почувствах те почти до себе си.
— Какво си ти? — попита Андърс отново.
— Не знам — призна гласът. — Аз съм същество. Аз съм аз. Аз съм в капан.
— Както всички нас — каза Андърс. Крачеше по асфалт, заобиколен от купчини бетон, силикати, алуминиеви и железни сплави. Безформени, безсмислени купчини, които бяха съставните елементи на града.
Налице бяха и въображаемите демаркационни линии, отделящи град от град, изкуствената граница между вода и суша.
Нелепо.
— Ще ми дадете ли четвърт долар, за да си купя малко кафе, господине? — попита нещо, което беше неразличимо от всичко останало.
— На несъществуващото ти присъствие ще дам несъществуващ четвърт долар — отвърна Андърс весело.
— Наистина съм закъсал — проскимтя нещото и Андърс си даде сметка, че това е само поредица модулирани вибрации.
— Да! Продължавай! — възкликна гласът.
— Ако можете да ми отделите четвърт долар… — казаха вибрациите, които имаха дълбоки претенции за смисленост.
Но… какво се криеше зад безсмислените форми? Плът, маса. Какво беше това? Съставено от атоми.
— Наистина съм гладен — промърмориха сложно подредените атоми.
Атоми. Съединени. Без истински да са отделени един от друг. Плътта беше камък, камъкът — светлина. Андърс се вгледа в масата от атоми, претендиращи за здравина, смисъл и разум.
— Не можете ли да ми помогнете? — попита буцата атоми. Но те бяха еднакви с всички останали атоми. Ако се освободиш от наложената форма, виждаш, че са хаотични, пръснати.
— Не вярвам в теб — каза Андърс.
Купчината атоми се отдалечи.
— Да! — извика гласът. — Да!
— Не вярвам в нищо от това — каза Андърс. — В края на краищата какво е атом?
— Продължавай! — изкрещя гласът. — Горещо! Продължавай!
Какво е атом? Празно пространство, заобиколено от празно пространство.
Абсурд!
— Значи всичко е фалшиво! — възкликна Андърс. И беше сам под звездите.
— Точно така! — продължи да пищи гласът в главата му. — Нищо!
Но… звездите, помисли си Андърс. Как е възможно човек да вярва, че…
Звездите изчезнаха. Андърс се намираше в сива празнота, вакуум. Около него нямаше нищо, освен безформено сиво.
Къде беше гласът?
Изчезна.
Андърс възприе илюзията зад сивотата и след това не остана нищо.
Абсолютно нищо и той сред него.
Къде беше? Какво означаваше всичко това? Умът му се опита да се ориентира.
Невъзможно. Това не можеше да е истина.
Резултатът отново бе изчислен, но умът му отказваше е да приеме сумата. Отчаян, претовареният му ум заличи цифрите, премахна знанието, изтри самият себе си.
— Къде съм?
В нищото. Сам.
Хванат в капан.
Кой съм аз?
Глас.
Гласът на Андърс претърси нищото, изкрещя:
— Има ли някой тук?
Никакъв отговор.
Но все пак имаше някой. Всички посоки бяха еднакви, но отправяйки се в едната би могъл да срещне… някого. Гласът на Андърс се върна назад, към някой, който евентуално би могъл да го спаси.
— Спаси ме — каза гласът на Андърс, който лежеше на леглото напълно облечен, ако не се броят обувките и черната папийонка.
Информация за текста
© 1953 Робърт Шекли
© 1996 Владимир Германов, превод от английски
Robert Sheckley
Warm, 1953
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
ISBN: 954-584-186-9
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8946]
Последна редакция: 2008-08-26 15:30:00
