реши съдбата им. Някои мъже би ги хванало яд да видят с каква леснина тя свърши тази сложна работа, но мистър Дарлинг бе твърде благородна душа, за да изпита подобно чувство. Благодари й с половин уста, яростта му моментално се изпари и след миг той вече танцуваше из стаята, сложил Майкъл на раменете си.
— Как лудувахме тази вечер! — спомняше си мисис Дарлинг сега.
— Последното ни лудуване! — изстена мистър Дарлинг.
— О, Джордж, спомняш ли си как Майкъл изведнъж ме запита: „Как се запозна с мене, мамо?“
— Спомням си.
— Бяха много сладки, нали Джордж?
— И бяха наши, наши, а сега ги няма!
Лудуването свърши, когато се появи Нана: за нещастие мистър Дарлинг се сблъска с нея, при което по панталоните му се полепиха косми от козината й. Тези панталони не само че бяха нови, но бяха и първите му панталони с копринен ширит по шевовете.
Трябваше да прехапе устни, за да не бликнат сълзи от очите му. Разбира се, мисис Дарлинг го изчетка, но въпреки това той пак започна да разправя, че било грешка да имат куче за бавачка.
— Джордж, Нана е безценно съкровище.
— Несъмнено. Но мен все ме гложди някакво чувство, че тя гледа на децата като на кутрета.
— О, не, мили, тя сигурно знае, че те имат души.
— Дали знае? — каза замислено мистър Дарлинг. — Съмнявам се.
Мисис Дарлинг реши, че моментът е подходящ да му каже за момчето. Той отначало взе на смях цялата история, но се замисли угрижено, когато тя му показа сянката.
— Не познавам такова момче — рече той, като я разглеждаше внимателно, — но ми изглежда голям нехранимайко…
— Още говорехме за това, спомняш ли си, когато Нана донесе лекарството на Майкъл — каза мистър Дарлинг. — Никога вече няма да носиш шишенцето в уста, Нана, и всичко стана по моя вина.
Макар да беше волеви и умен човек, няма съмнение, че нея вечер, когато стана дума за лекарства, той се държа неразумно. Мистър Дарлинг имаше една единствена слабост: смяташе, че никога през живота си не се е страхувал от лекарства и винаги ги е вземал без колебание. И затова когато Майкъл завъртя глава, за да избегне лъжицата, която Нана държеше в уста, той каза укоризнено:
— Бъди мъж, Майкъл!
— Няма да пия лекарство, няма, няма! — викаше непослушният Майкъл.
Мисис Дарлинг излезе от стаята, за да му донесе шоколадов бонбон и мистър Дарлинг реши, че това показва липса на твърдост.
— Мамичко, не го глези — извика той след нея. — Майкъл, когато бях на твоята възраст, пиех всички лекарства, без да роптая. Винаги казвах: „Благодаря ви, мили родители, загдето ми давате цярове да оздравея.“
Той действително вярваше, че е било така. Уенди, която вече беше по нощница, също повярва на думите му и за да помогне да придумат Майкъл, попита баща си.
— Онова лекарство, дето го пиеш понякога, е много по-противно, нали, татко?
— Къде, къде по-противно! — извика храбро мистър Дарлинг. — Бих изпил една чаша от него, за да ти дам пример, само че съм затурил шишето някъде.
Не е съвсем точно да се каже, че го беше затурил; защото сам се бе покачил посред нощ отгоре на гардероба и го бе скрил там. Той не знаеше обаче, че преданата Лиза го беше намерила и го бе сложила отново на поличката над умивалника.
— Знам къде е, татко — изчурулика Уенди, винаги готова да услужи. — Ей сега ще ти го донеса. — И тя изхвръкна от стаята, преди той да може да я спре. Много странно, но мистър Дарлинг посърна изведнъж.
— Джон — каза той и потръпна от отвращение, — това е най-гадното лекарство на света. От ония противни, лепкави, сладникави сиропи.
— Бързо ще ти мине, татко — каза Джон ободрително и в същия миг Уенди се втурна в стаята е пълна чаша лекарство в ръка.
— Тичах с всичка сила, по-бързо не можах — каза тя задъхано.
— Чудесно! Колко скоро се върна! — отвърна баща й с хладна, отмъстителна учтивост, която обаче отиде на вятъра, защото Уенди не я долови. — Първо Майкъл — каза той упорито.
— Първо татко — възрази Майкъл, който беше подозрителен.
— Ще ми стане лошо, знаеш ли? — каза мистър Дарлинг заплашително.
— Хайде, татко — подкани го Джон.
— Дръж си езика, Джон — сряза го баща му.
Уенди изпадна в недоумение.
— Мислех, че ще го изпиеш съвсем лесно.
— Не е там въпросът — възрази той троснато. — Въпросът е, че в моята чаша има повече отколкото в лъжицата на Майкъл. — Гордото му сърце щеше да се пръсне от възмущение. — Не е честно! До последния си дъх ще твърдя, че не е честно!
— Чакам, татко — каза хладно Майкъл.
— Много лесно се казва, че чакаш. И аз чакам.
— Татко е пъзльо.
— И ти си пъзльо.
— Мен не ме е страх.
— И мен не ме е страх.
— Е, тогава изпий го.
— Е, тогава ти го изпий.
На Уенди й хрумна чудесна идея.
— Защо не ги глътнете едновременно?
— Разбира се — извика мистър Дарлинг. — Готов ли си, Майкъл?
Уенди почна да брои едно, две, три, и Майкъл изпи лекарството, но баща му изсипа чашата зад гърба си.
Майкъл изрева от ярост и Уенди възкликна:
— О, татко!
— Какво искаш да кажеш с това „о, татко“? — попита мистър Дарлинг. — Стига си дигал врява, Майкъл. Исках да си изпия лекарството, но… не си улучих устата. — И тримата го гледаха по ужасен начин, като че ли не се възхищаваха от него. — Слушайте, всички — каза той с подкупващ тон, щом Нана отиде в банята, — току-що ми дойде на ум една великолепна шега: ще излея лекарството си в паницата на Нана, тя ще помисли, че е мляко и ще го изпие. — Наистина лекарството беше бяло като мляко, но децата нямаха чувството за хумор на баща си и го гледаха с укор, докато той го изливаше в паницата на пода. — Ей, че е смешно! — извика той малко неуверено и те не посмяха да го изобличат, когато мисис Дарлинг и Нана се върнаха. — Нана е добро куче — каза той, като я потупа по гърба. — Налях ти мляко в паницата, Нана.
Нана завъртя опашка, изтича до паницата и започна да лочи лекарството, но веднага вдигна глава и хвърли на мистър Дарлинг такъв поглед! Не гневен; само му показа онези сълзи, които ни карат да се засрамим, когато обидим някое благородно куче; след това влезе в колибката си.
Мистър Дарлинг страшно се засрами, но не искаше да се предаде. Сред настъпилото ужасно мълчание мисис Дарлинг помириса паничката на Нана.
— О, Джордж — извика тя, — това е твоето лекарство!
— Ами да се посмеем малко — изрева той с престорена веселост, докато тя утешаваше момчетата, а Уенди прегръщаше Нана. — Защо ли се трепя да ви измислям шеги! — Уенди продължаваше да гали Нана. — Браво! — изкрещя той. — Глези я! Мен никой не ме глези, никой. Аз трябва само да печеля, защо да ме глезят, защо, защо?
— Джордж — молеше го мисис Дарлинг, — не викай толкова силно. Ще те чуе прислугата. — Те някак си бяха свикнали да наричат Лиза прислугата.
— Нека чуят — кресна той разярен. — Нека чуе целият свят. Няма да позволя това куче да се
