На Двуцветко му хрумна, че са необходими няколко утешителни думи, малък светски разговор, както би го формулирал той, такъв, който общо взето, би я поободрил.
— Не се тревожи — подхвана той. — Има някакъв шанс все пак Коен да е още жив.
— О, струва ми се, няма съмнение, че е жив. — отвърна тя, като удряше крак по калдаръма, сякаш се чувстваше лично засегната от всеки един камък поотделно. — Човек с неговата професия не доживява до осемдесет и седем години, ако всеки път умира. Но го няма тук.
— И Багажът ми го няма — каза Двуцветко, — разбира се, моето не е същото.
— Мислиш ли, че звездата ще се сблъска с Диска?
— Не — уверено заяви Двуцветко.
— Защо не?
— Защото Ринсуинд мисли, че няма.
Тя го погледна удивена.
— Видиш ли — продължи туристът, — нали знаеш какво се прави с водораслите?
Бетан, израснала във Въртопените Равнини, беше чувала за морето само от приказките, и беше решила, че не й харесва. Тя го изгледа неразбиращо.
— Ядат ли се?
— Не, прави се следното, окачаш ги пред вратата си, и те ти казват дали ще вали дъжд.
Бетан бе научила още нещо, и то беше, че изобщо няма смисъл да се опитваш да разбереш какво говори Двуцветко и че единственото, което ти остава, е да тичаш успоредно с разговора и да се надяваш, че можеш да го възседнеш като завива зад някой ъгъл.
— Разбирам — каза тя.
— Ринсуинд е като тях, нали разбираш?
— Като водораслите ли?
— Да. Ако имаше нещо, от което трябва да се плашим, той щеше да се уплаши. Но той не се бои. Звездата е май единственото нещо, от което съм го видял да не се бои. Ако той не се е разтревожил, то, имай ми вяра, няма нищо тревожно.
— Няма да вали, така ли? — попита Бетан.
— Ами, не. Метафорично казано.
— Аха — Бетан реши да не пита какво значи „метафористично“, за да не би да е нещо, свързано с водорасли.
Ринсуинд се извърна.
— Хайде — подкани ги. — Вече не е далеч.
— Къде отиваме? — попита Двуцветко.
— В Невидимия Университет, разбира се.
— Дали е разумно?
— Сигурно не е, но аз все пак отивам… — Ринсуинд спря. Лицето му се беше сгърчило от болка. Той запуши ушите си с ръце и изпъшка.
— Магията те мъчи, а?
— Ъхъ.
