Пепел от светове

спомняше как да общува с човешкото същество насреща си, Дейвлин-люпилото говореше с все по-голяма увереност. — Няма да позволя бледите човешки следи, останали от колонистите, да се разредят още повече.

Тя видя смазваща болка по лицето, създадено от люпилото, чу леко потрепване в гласа му. Образът се разми, но само след миг отново се изясни.

— Сега аз и кликисите сме сключили нещо като… нестабилно примирие.

Маргарет направи крачка към ужасната глава.

— Тогава защо си толкова кръвожаден? Не можеш ли да спреш тези войни и да въдвориш мир? Кошерът на Ларо е по-кръвожаден от всички други. — Смисълът й се губеше.

— Защото трябва да сме по-кръвожадни. Аз… ние трябва да унищожим всички останали.

— Защо?

— За да спасим човешката раса. Кошерите ще продължат да нападат, да побеждават и да унищожават. Накрая ще остане само едно люпило. Едно Люпило ще контролира всичко. Едно люпило ще бъде единственото люпило. — Той направи продължителна пауза, докато Маргарет се опитваше да разбере какво намеква. — Затова аз трябва да бъда това люпило. Човешката раса няма шанс да оцелее, ако не победя всички останали кошери.

Маргарет затаи дъх, макар че в ума й се блъскаха безброй въпроси. Затова ли я бяха пощадили? За да стане посредник?

— Искаш човешката раса да се споразумее с теб вместо с някое друго люпило?

— Да.

— И тогава между хората и кликисите ще се възцари мир? Няма да имаме причина да се страхуваме повече от вас, така ли?

— Аз съм силен, но не съм единственият ум тук.

Дори да победя, няма гаранции. Все пак съм отчасти кликис.

Вперила поглед в чудовищната маса пред себе си, Маргарет почувства как я побиват тръпки.

— Колко кошера ти остават да победиш?

— Пет кошера все още се сражават в кликиските светове и се разпростират все по-широко. Два се сражават на Релекер. — Лицето се разми и отново се избистри. — Спомням си Релекер от времето, когато бях… просто Дейвлин. Моят кошер ще изчака и после ще смаже люпилото, което победи там.

— А как мога да помогна аз?

— Остани тук. Не ми позволявай да забравя човешкото у себе си.

28.Орли Ковиц

След като „Сляпа вяра“ бе натоварена, Орли, ДД и господин Стайнман се качиха на борда и корабът излетя за Релекер. Капитан Робъртс се радваше отново да се отправи на редовно търговско пътуване и бе много доволен от компанията.

„Сляпа вяра“ се понесе уверено през космоса. Седнаха да хапнат някаква консерва от нещо, наречено „хранителна каша“.

— Когато стигнем Релекер, хората ще са толкова щастливи, че ще ни устроят пиршество — каза Робъртс. — Едно време беше курортен свят, нали знаете.

— Релекер бе богата ханзейска колония с отлична репутация — намеси се ДД, цитираше от своята база данни, — прочута с курортните си градове, приятния климат и винарските изби. Само най-богатите хора можеха да си позволят да се настанят там.

— Както и най-високомерните — допълни Робъртс. — Началникът на колонията бе същински кошмар: отказа да ни помогне да спасим хората от Крена, опита се да ни глоби за неправомерен престой на космодрума, докато зареждахме кораба с доставки по спешност предвид критичното положение. — Той се навъси. — По принцип не съм злопаметен, но това може би е карма. Дрогите унищожиха Релекер, сринаха всички сгради, избиха колонистите до един. — С шумно мляскане погълна три лъжици от предполагаемата каша. — Но сега там има съвсем нова колония. Ново начало, на чисто.

— Нямам търпение да я видя — рече господин Стайнман.

Планетата приличаше на прекрасен скъпоценен камък със сини и зелени оттенъци, изпъстрен с облаци — идеалното изкушение за човешките заселници. Ухилен, Робъртс изпрати съобщение:

— Хей, вие там долу! Изпратете посрещач. Караме цял кораб припаси, ако има заинтересовани купувачи.

Комуникационната система остана глуха и усмивката му замръзна. Той погледна Орли и изпрати ново съобщение, по-официално.

— Говори Брансън Робъртс, капитан на „Сляпа вяра“. Имаме цял товар стоки за заселниците. Моля, изпратете инструкции за приземяване.

— Мислех, че ни очакват с нетърпение — обади се господин Стайнман.

— От седмици знаят, че ще дойде кораб от Конфедерацията. Не разбирам защо са толкова тихи.

Робъртс отново зачака. Орли започна да се безпокои.

— Може би използват други вълни за комуникация — предположи ДД. — Да потърсим сигнала за трафик.

Робъртс въведе инструкциите със силни удари, но сложните нови контроли му показаха съобщение за грешка. Орли се приведе напред и въведе инструкциите повторно.

Внезапно от високоговорителите изригна същинска какофония от писъци, цъкания, подсвирквания и стържене.

Господин Стайнман запуши ушите си с ръце.

— Каква врява!

— Някаква обратна връзка или изкривяване. — Робъртс стовари юмрук върху комуникационната система, сякаш това щеше да реши проблема. — Скитниците сигурно са инсталирали дефектна система.

— Не е дефектна — обади се ДД. — Това е езикът на кликисите.

Докато заобикаляше потъналата в нощ страна на планетата, „Вяра“ почти се сблъска с два гигантски кораба-рояка, които се сражаваха високо над атмосферата. Извънземните кораби представляваха огромни конгломерати от по-малки съдове, натъпкани в течна маса, като воюваща двойка кълбовидни купове, чиито сблъсъци изпращаха във всички посоки разхвърчали се звезди. Ивици от светлина, енергийни оръжия и заряди мощност пращяха между огромните кораби, докато те се разкъсваха един друг.

— Това не ми харесва — обади се Стайнман.

Робъртс отново активира комуникационната система.

— Релекер! Тук конфедерационният кораб „Сляпа вяра“. Може ли някой да ми отговори?

Единственото, което се чу, бе пращене на статично електричество, последвано от стържещите звуци, издавани от кликисите.

— Прекарах много време сред кликисите заедно с Маргарет Коликос — каза ДД. — Мога да превеждам.

Застана до високоговорителя и се заслуша.

— Два съпернически кошера се борят за контрол над Релекер. Пристигнали са почти по едно и също време и сега се опитват да се унищожат един друг.

Купчини по-малки кликиски кораби нападнаха съперниците си, но атаката беше неорганизирана, сякаш кликисите бяха замаяни от нещо. Огромните кораби-рояци сякаш се разпадаха на части.

Докато „Вяра“ летеше с пълна скорост над тъмната нощна половина на планетата, Орли виждаше сияйни ивици, които прорязваха земята под тях — огромни части от Релекер горяха. Тя потръпна: помнеше как насекомовидните същества бяха убили толкова нейни познати на Ларо. Знаеше, че и на Релекер няма да има оцелели. При наличието на два могъщи кошера, които се бореха за контрол над планетата, колонистите нямаха абсолютно никакъв шанс.