— Фероуите ще ударят и изгорят всичко, което могат: Конфедерацията, Ханзата, венталите, верданите — всичко. Затова ни трябва всичко, за да се борим с тях.
Джес добави:
— Както видяхте тук, венталите наистина са се събудили и ние ще ги поведем. — Той погледна към небето, където цветовете на яркия залез ставаха все по-наситени. — Вече призовах водоносците си, за да ни помогнат да разпространим венталите, както преди. В корабостроителниците на Оскивъл се срещнахме с Нико Чан Тайлър и баща му и двамата вече са потеглили с „Водолей“ на нови мисии.
На лицето на Ческа се изписа задоволство, което измести предишния й гняв.
— Фероуите все още не го знаят, но правилата се промениха. Очаква ги голяма изненада.
31.
Кейлъб Тамблин
Студено. Самотно. Безнадеждно.
През сякаш безкрайните дни, които бе прекарал прикован тук, Кейлъб се бе сетил за много думи, с които да опише ситуацията си. Спасителните капсули не предоставяха луксозни условия, но поне беше жив. Засега…
Приклещен. Изолиран. Объркан.
Когато фероуите бяха подгонили танкера на Тамблин, Ден Перони и Кейлъб се намираха в края на системата Йон, заети със своята собствена работа и понесли на борда цял товар вентали. Кой би предположил, че чудатата нова религия на Ден, която му позволяваше да види свързаността на вселената, ще го направи уязвим за огнените същества?
Ден знаеше, че самият той не може да избяга, но накара Кейлъб да се скрие в спасителната капсула и аварийните системи го бяха изстреляли от кораба към свободата, преди да разбере какво става. Зад него водният танкер избухна, а огнените кълба повлякоха разпилените вентали към слънцето…
Кейлъб цял ден се носи в космоса, преди да се блъсне в ледената покривка на Йон 12. Неотдавна този планетоид представляваше скитническа база — фабрика за водород, проектирана от Кото Окая. Сега обаче фабриката бе унищожена… от развилнелите се кликиски роботи, доколкото си спомняше.
На осеяните с кратери ледени полета на Йон 12 не бе останало нищо — нямаше транспорт, нямаше сгради, нямаше начин да изпрати сигнал за помощ… и никой наблизо, който да го чуе, дори и да успееше да изкрещи. Кейлъб нямаше ни най-малка представа как ще се измъкне от тази ситуация.
Сложен и устойчив модел на скитниците, капсулата разполагаше със своя собствена животоподдържаща машина, както и с батерии, които можеха да запазят живота на пътниците за известно време, но не повече от една седмица. Макар че разпределяше провизиите си на малки порции и си спестяваше всяко излишно усилие, Кейлъб нямаше да оцелее достатъчно дълго, та някой да забележи отсъствието му.
Все пак имаше авариен костюм, химически генератор и няколко инструмента. Първия ден и половина прекара в сглобяването на прост химически екстрактор — нещо, което сред скитниците бе по силите и на десетгодишно дете. С негова помощ извлече водата, кислорода и водородното гориво, от които се нуждаеше, от леда отвън. Със скитническата си сръчност може би щеше да удължи оцеляването си до няколко седмици — забележително постижение, макар да се съмняваше, че някой ще го намери, за да се възхити на издръжливостта му.
Раздиран между скука и отчаяние, той облече костюма, измъкна се от капсулата и излезе „на дневна светлина“. Далечното слънце бе само една ярка звезда на фона на всички други. Йон 12 бе само една скала, при това пуста и студена. Кейлъб взе инструменти и кутия за събиране на проби и закрачи по грубата замръзнала земя.
С огромните стъпки, които правеше при тукашното слабо притегляне, му трябваше по-малко от час, за да стигне до големия разтопен кратер, където се намираха останките от това, което доскоро бе фабриката за извличане на водород на Кото Окая. Надяваше се да намери там някоя разрушена барака, нещо, което да постегне и да използва като лагер. Докато вървеше нататък, се надяваше да забележи някой генератор или кутия хранителни припаси, или дори сателитен трансмитер.
Вместо това видя само жалки останки: няколко метални късчета, няколко разтопени листове от сплав… нищо, което да му се стори особено полезно, но все пак прибра всичко. По-голямата част от базата бе разрушена при експлозията на един реактор, а всичко друго бе изчезнало завинаги в разтопения лед, който след това бе замръзнал в твърдо като желязо стоманеносиво езеро с няколко кишави петна, поддържани влажни от горещината на радиоактивните отпадъци.
Докато Кейлъб гледаше езерото, действителността се стовари върху него с цялата си сила: навярно щеше да остане тук за много дълго време и последните му, лишени от храна дни нямаше да са някак приятни. За няколко минути остана потънал в абсолютно мълчание, но не го осени никакво прозрение.
Обърна се и бавно закрачи обратно към малката си спасителна капсула.
32.
Нира
Нира знаеше, че Джора’х навярно се бори отчаяно да запази разума си, и не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Когато Сарейн и Маккамон пристигнаха в лунната база на ЗВС и поискаха да я видят, тя се уплаши, че носят ужасни новини.
— Ела с нас в Двореца на шепота, Нира. — Гласът на Сарейн звучеше почти състрадателно. — Председателят има нужда от уменията ти на зелена жрица.
Нира се опита да потисне гнева си. Сарейн носеше одеждите си на посланик на Терок, но действаше като марионетка на председателя. Някога посланик Отема бе носила тези традиционни дрехи; сега, помисли си Нира, Сарейн ги оскверняваше.
— Никой зелен жрец няма да осигури телевръзка на Ханзата — рече тя. — Аз със сигурност няма.
— Дори ако това означава завръщането на мага-император? — попита Маккамон. Той като че ли бе застанал по-близо до Сарейн, отколкото бе нужно. Гласът му се понижи: — Трябва само да дойдеш с нас.
— Знам, че мога да убедя председателя да заповяда на лайнера на Диенте да потегли обратно — каза Сарейн. — Магът-император ще се върне при теб, но трябва да покажеш поне малко готовност за сътрудничество.
Нира почувства как сърцето й подскочи. Джора’х щеше да я намрази, че се е поддала на принудата… но това можеше буквално да спаси живота му. Ако той умреше или полудееше, последствията за Илдирийската империя щяха да са ужасни.
— Искам това споразумение в писмен вид, подписано. — Нира скръсти ръце на гърдите си. — И в рамките на един час.
— Боя се, че не си в положение да поставяш условия. — В очите на Маккамон се четеше чувство, което изненада Нира — състрадание, което той не можеше да прикрие докрай. — А ние не сме в положение да ти гарантираме нищо.
— Съгласна — каза Сарейн и леко докосна ръката на Маккамон. — Ще напиша документа собственоръчно — обеща тя, а после хвърли на масата последния си залог. — И не забравяй, председателят ще ти позволи да използваш фиданка, макар и за малко.
Нира се замисли за предимствата, които щеше да й даде един контакт със световната гора, колкото и кратък да е. Да, можеше да съобщи на крал Питър — и на всички зелени жреци в Спиралния ръкав — за тяхното пленничество, може би дори щеше да научи нещо повече за това, което правеха фероуите на Илдира. Каквото и да бе намислил председателят, със сигурност беше нещо важно — ако нямаше нужда от нея, не би й отправил подобно предложение.
Благодарение на спомените на зелените жреци, до които имаше достъп чрез световната гора, Нира знаеше колко е величествен Дворецът на шепота, но сега изобщо не обърна внимание на пищната украса. Зад великолепната архитектура и крясъците на тълпата тя виждаше дълбоката поквара в Теранския ханзейски съюз.
Сарейн я заведе в яркооранжев павилион в единия ъгъл на дворцовия площад — той бе обзаведен като
