— Не ми се вижда особено честно.
— НИКОЙ НЕ Е ОБЕЩАВАЛ ТОВА. НО ВИНАГИ ИМА И ДРУГИ ЗВЕЗДИ.
Щом стигнаха до бивака на Вена в подножието, Хари накладе огън, а менестрелът седеше и подрънкваше на лирата си.
— искам да чуеш това — отрони след малко и засвири.
На Злия Хари му се стори, че мина цял живот. Изтри сълза от бузата си, когато последният звук затихна.
— Трябва да поработя още малко — унесено промълви певецът. — Засега поносимо ли е?
— Питаш ме дали е поносимо? — ахна Злия Хари. — Значи според теб може да стане и по-хубаво?
— Да.
— Ами не е като… истинските саги — дрезгаво подхвана Хари. — Наистина си има мелодия. И можеш дори да си я подсвиркваш. Може би е по-добре да я тананикаш, все пак. Всъщност, дори звучи като тях. Както щяха да звучат, ако бяха музика…
— Добре.
— Беше… чудесно…
— Благодаря ти. Ще става и по-хубаво, когато го чуят още хора. Защото това е музика за слушане.
— И… не намерихме трупове, нали? — живна дребничкият Повелител на мрака. — Значи може да са живи все някъде.
Менестрелът извлече няколко акорда от лирата си. Струните проблясваха.
— Все някъде — съгласи се той.
— Момко, сетих се нещо — промълви Хари. — Дори не ти знам името. Веждите на певеца се събраха. Самият той вече не беше сигурен как се казва.
Не знаеше нито накъде ще се запъти, нито какво ще прави, но подозираше, че отсега нататък животът му вероятно ще се окаже несравнимо по-интересен.
— Аз съм просто певецът — отвърна накрая.
— Изсвири го пак — помоли Злия Хари.
Ринсуинд примига, зяпна и обърна гръб на илюминатора.
— Току-що ни задминаха някакви мъже на коне.
— Ууук — отвърна Библиотекарят и това може би означаваше: „Някои от нас трябваше да пилотират.“
— Само исках да знаете.
„Хвърчилото“ описваше спирали във въздуха като пиян клоун и се издигаше с колоната сгорещен въздух над кратера. Леонард даде само това напътствие, преди да се уедини толкова кротко в дъното на кабината, че Керът се обезпокои.
— Седи и си шепне „Десет години!“ и „Целият свят!“ — сподели със спътниците си. — Тежко сътресение. Що за наказание му отредиха!
— Но той изглежда весел — възрази Ринсуинд. — И неспирно драска скици. И прехвърля всички снимки, които ти направи на луната.
— Горкият човечец. Размътил му се е умът. — Керът се наведе и погледна напред. — Трябва да го приберем у дома колкото се може по-скоро. Каква ли е нормалната посока при полет — „Към втората звезда отляво и все така до сутринта“?
— Това май беше най-нелепата догадка в астронавигацията, изказвана някога — скастри го Ринсуинд. — Просто ще летим към светлините. О, да — и ще се постараем да не гледаме боговете отвисоко.
— Никак не е лесно — кимна Керът.
