— От това — въздъхна госпожа Макгари. От снега изригнаха старци.
— Добра ти вечер, госпойце! — поздрави Коен и сграбчи юздата на коня под Хилда.
— Казвай сега — ще направиш ли каквото тя поиска или предпочиташ моят приятел Тръкъл да те помоли? Само че той малко… изпростява.
— Хъ-хъ-хъ!
— Как се осмелявате…
— Винаги съм се осмелявал, госпойце. Я слизай или ще те бутна!
— Ама че работа!
— Извинете… Може ли? — обади се Гертруда. — Мъртви ли сте?
— Уили, ние мъртви ли сме? — попита и Коен.
— Трябваше да сме. Ама не се усещам мъртвец.
— Аз не съм мъртъв! — изрева Хамиш Бесния. — Ще просна всеки, дето ми рече, че съм мъртъв!
— В таквоз обещание не е зле да се вслушате — отбеляза Коен и се метна върху коня на Хилда. — На седлата, момчета!
— Но… извинете… — пак промълви Гертруда, на която беше присъща самоубийствена учтивост. — От нас се очаква да ви отведем в Чертозите на загиналите. Там има медовина и печени прасета, а между поднасянето на блюдата се вихрят побоища! Специално за вас! Нали това искахте\ Всичко е само за вас!
— Тъй ли? Благодарско, ама няма да дойдем — отказа Коен.
— Но тъкмо там трябва да отидат мъртвите герои!
— Не помня да съм подписвал такваз полица. — Коен огледа небето. Слънцето бе залязло и блещукаха първите звезди. „Значи всяка била свят, а?“ — Госпожо Макгари, и тоя път ли няма да ни придружиш?
— Още не, момчета — усмихна се Вена. — Като си помисля, не съм съвсем готова. Ще ми дойде времето.
— Права си. Права си, признавам си. Е, ние трябва да потегляме. Доста работа имаме…
— Но… — Госпожа Макгари огледа заснеженото поле. От наветите от вятъра преспи се подаваше ту меч, ту сандал. — Мъртви ли сте или не сте?
И Коен се взря в снега.
— Както аз ги виждам нещата, ние не се мислим за мъртви, защо да ни пука какво си мислят другите? Никога не ни е пукало. Готов ли си, Хамиш? След мен, момчета!
Вена изпрати с поглед валкириите, които се караха, докато изкачваха планината. Тя остана да чака. Предчувстваше, че ще си струва. След малко чу цвиленето на още един кон.
— Идваш да ги прибереш ли?
— ТОВА Е ВЪПРОС, ПО КОЙТО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТЕ ПРОСВЕТЯ — каза Смърт.
— Но ти си тук.
Тя отново се чувстваше по-скоро като госпожа Макгари. Вена вероятно би заклала няколко от ездачките, просто за да привлече вниманието на останалите, но й се сториха толкова млади…
— РАЗБИРА СЕ. АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ. Госпожа Макгари се взря в звездите.
— В древните времена, когато някой герой извършел истински геройства, боговете го заселвали сред звездите.
— НЕБЕСАТА СЕ МЕНЯТ — напомни Смърт. — И КАКВОТО ДНЕС ПРИЛИЧА НА МОГЪЩ ЛОВЕЦ, МОЖЕ ДА Е КАТО ЧАЕНА ЧАША СЛЕД ОКОЛО СТО ГОДИНИ.
