— А, то е, защото не са умрели, чатна ли? — успокои го Хари. — Можеш да се хванеш на бас, че са измислили нещо в последния момент.
— Хари…
— Можеш да ми викаш Злия, момко.
— Злия, те прекараха последния си момент в падане от върха на планината!
— Да, ама може някак да са се понесли по въздуха, схвана ли? Пък и по-надолу има доста езера. Или пък са успели да видят къде снегът е най-дълбок.
Певецът се облещи насреща му.
— Искрено ли вярваш, че може да са оцелели!
По белязаното лице на Хари плъзна сянка на раздразнение.
— И още как! Разбира се. Всички приказки на Коен… бяха ей тъй, да мине времето. Не е от хората, дето ще мрат. Само не и старият Коен! Не… Друг като него няма.
Менестрелът огледа земите около Главината. Имаше и езера, и дълбок сняг. Но пък. в Ордата нямаше почитатели на хитрините. Когато имаха нужда от хитреци, наемаха ги. Иначе просто нападаха. А земята няма как да я атакуваш.
„Голяма бъркотия. Капитанът беше прав. Богове, герои, смахнати приключения… но когато си отиде и последният герой, всичко свършва.“
Досега не беше почитател на героите, но започваше да проумява, че иска да ги има… досущ като горите и планините… Може никога да не ги види, но ще запълват някаква празнота в главата му. И в главите на всички останали.
— Непременно са останали живи и здрави — упорстваше Злия Хари зад него. — Нищо чудно да ни чакат долу.
— А какво има на онази скала? — посочи менестрелът.
Покатериха се дотам по хлъзгавите камъни и установиха, че е парче от натрошената инвалидна количка на Хамиш Бесния.
— И това нищо не означава — заяви Злия Хари и го захвърли. — Хайде да вървим. Тая планина не я бива за нощувки.
— Прав си — потвърди менестрелът, свали лирата от рамото си и се зае да я настройва. — Не я бива за нищо.
Преди да закрачат отново, той бръкна в оръфания си джоб и извади кожена кесийка. Беше натъпкана с рубини. Изсипа ги на снега и те засияха. После се махна оттам.
Дебел сняг покриваше полето. Тук-там някое хлътнало място подсказваше, че снегът е бил разхвърлян от паднало с голяма скорост тяло, но очертанията бяха смекчени от вятъра.
Седемте ездачки се приземиха меко и по снега започнаха да се появяват отпечатъци от копита, но не точно където стъпваха конете, нито в същия миг. Сякаш отпечатъците бяха наложени върху света, като са били нарисувани предварително, а художникът не е имал време да изобрази и действителността зад тях.
Групата зачака.
— Е, от това вече никак не съм доволна — сподели Хилда (сопрано). — Трябваше ла са тук. Знаят, че са мъртви, нали?
— Да не сме объркали мястото? — разтревожи се Гертруда (мецосопрано).
— Дами? Ще бъдете ли тъй любезни да слезете от конете? Озърнаха се. Седмата валкирия държеше меч и им се усмихваше.
— Ама че нахалство! Ти не си Гримхилда!
— Не съм, но си мисля, че мога да натупам всички вас — обеща Вена и захвърли шлема си. — Нея натиках в клозета с едната си ръка. И ще бъде… по-добре, ако просто слезете от конете.
— По-добре ли? — повтори Хилда. — По-добре от какво?
