внимателно, и пак ги намести на носа си.
Обиколи колата един, два пъти. Оглеждаше внимателно. Осбърн беше направил всичко както трябва за самоубийството, но защо тук? Мястото на събитието не беше никак необичайно или изненадващо. Да не би да е искал да има хубава гледка? А час преди смъртта си дали е имал такава гледка или е било доста тъмно? Защо тук?
Ръсти, шотландската овчарка от не съвсем чистокръвна порода, излая от задната седалка на полицейската кола на Дюит, която всъщност нямаше никакви външни белези като такава. Марката й беше „Мъркюри Зефир“. Дюит смъмри кучето на висок глас и то замлъкна.
Дюит отново коленичи до трупа. Човекът имаше естествен вид, освен неговата синкаво-сивкава кожа. Фаровете на колата на съдебния следовател осветиха допълнително настилката, докато тя се спускаше по хълма, по „Осма“. Не беше ги забелязал на слабата утринна светлина. Три лъщящи като бисери капки привлякоха вниманието на Дюит. Приближи клекнал до тях. Прясно моторно масло, по всяка вероятност. Валеше дъжд, когато Дюит беше събуден в 5 и 30, и въпреки това маслото не се беше отмило. Възможно ли беше това в този силен дъжд? С помощта на швейцарското си армейско ножче той взе от маслото, имащо формата на триъгълник, избърса го от вътрешната страна на друга торбичка, запечата я и я надписа.
— Радиоколата ти беше ли спряна тук през цялото време, след като дойде? — подвикна той на Андерсън.
— Не, сър — отговори Андерсън, тъкмо свършвайки с поставянето на ограничаващата местопроизшествието лента като я завърза за бронята на своята радиокола.
Дюит затвори всички доказателства в кутията на портативната криминална лаборатория в багажника на своя „Зефир“. Освен резервна гума, непробиваема от куршуми полицейска жилетка и комплекта за първа помощ, тук той държеше два големи черни пазарски сака. В тях имаше всякакви инструменти и прибори, които могат да бъдат от полза за всеки възможен следовател. Извади фотоапарата си и засне маслото така, че да се вижда добре местоположението му. Ръсти протестира от задната седалка и отново трябваше да бъде накаран да замълчи.
— Какво има? — попита Андерсън, приближавайки се до него.
Дюит погледна младия патрулиращ полицай в очите и посочи с показалеца на свободната си ръка в ръкавица трупа на Джон Осбърн:
— Имал е посетител — каза той.
2.
Канцеларията на полицейския шеф Кларънс Хиндеман, най-голямата в сградата, всъщност по никакъв начин не можеше да е голяма. Часовникът на стената показваше 3 и 30. Дюит още не беше обядвал. Дюит и непосредственият му началник Карл Кап седяха в стоманени столове с оръжейносив цвят, обърнати с лице към своя шеф, който председателстваше съвещанието им зад голямо, но не съвсем съответстващо на столовете стоманено бюро. Прозорецът зад него гледаше към живописните околности на Кармъл.
Карл Кап, който имаше вроденото качество да се поти постоянно, дъвчеше енергично молива си марка „Монгол №2“. Мекият му закръглен корем се издаваше напред над стегнатия колан и беше седнал с разкрачени крака, да му бъде удобно. Имаше бледо лице с цвят на светъл каучук и яркочервени бузи. Очите му излъчваха някаква сърдитост и заговорничество. Дори когато се усмихваше, Кап имаше кавгаджийско изражение, което не можеше да превъзмогне. Точици от жълт молив като малки язви бяха прилепнали по долната му устна.
Кап наистина се чувстваше неудобно. Ченге ветеран на полуостров Монтерей и мъж, който движеше своето собствено шоу — и който считаше според своя начин на мислене Хиндеман за фигурант — непосредственият началник не обичаше да седи от тази страна на бюрото. Не му харесваше поддържането на установената йерархия. Не му харесваше и да говори по делови въпроси в канцеларията на Дюит. Затова детективът сержант винаги беше викан в канцеларията на своя непосредствен началник, където Кап очевидно се чувстваше на сигурно и удобно място в своя кожен трон.
Кларънс Хиндеман беше човек със здрава физика, солиден като скала. Беше в началото на своите петдесет години; поддържаше пепелявосива, добре подстригана брада, която скриваше добре малката му брадичка. Предпочиташе ризи с отворен врат в западняшки стил пред конвенционалната вратовръзка. Когато говореше, използваше ръцете си, които бяха загрубели и мазолести. Това отразяваше неговите хобита — дърводелство и рафтинг. Говореше с пресилен, дрезгав глас, излизащ като от стегнато гърло.
— Значи случаят, който имаме — каза той, — е очевидното самоубийство на момчето на Джеси Осбърн.
Кап веднага се опита да потвърди категорично:
— Очевидно, да. Случаят с хлапака е съвсем ясен и няма какво толкова да се мисли. Може бързо да се забрави.
— Очевидно самоубийство — повтори бавно и с неверие Дюит. — Но има няколко несъвместимости.
— Какво, по дяволите, означава това? — оплака се Кап.
— Искам да оставя случая открит поне два дни — обясни Дюит. — За да изчакам различните доклади преди да направим каквото и да е официално изявление. Дрехите му бяха изпратени в лабораторията. Хората на Джеси Осбърн ни дадоха името на една братовчедка, Присила Лафтън, която да го идентифицира. Исках да разговарям с Джеси, но я нямаше у дома й във Вашингтон и после не отговори на обаждането ми. Аутопсията засега е предвидена за утре, въпреки че изглежда да е по-вероятно за четвъртък. Трябва да се каже командире — обърна се той по длъжност към Кап, — че ако направим изявление, което после ще трябва да коригираме, ще я свършим много зле. Най-много ще са ни нужни един-два дни. Само няколко теста и ще сме дяволски по-сигурни какво е положението.
— Имаш ли разрешението на Джеси за аутопсията? — попита Кап. — Изненадваш ме.
— Няма нужда от него — отговори Дюит, поглеждайки към Кларънс за подкрепа.
— Официално, Карл, трябва да не спираме работата си, когато имаме съмнителни случаи. Мисля, че затова трябва да разговаряме. Чете ли бележките на Дюит, които са у мен?
— Мани Рот няма да хареса тази работа, шефе — каза Кап. Езикът му откри люспа от жълт графит, която не беше усетил досега върху устната си. Изплю я. — Той и Джеси са много гъсти. Тя е тази, която спонсорира неговия фонд, не забравяй.
— Нашият изтъкнат кмет е един бивш голф професионалист, командире — напомни Дюит, — не полицай. Има си установен ред…
— А нашият детектив е бивш търсач на бръмбари — прекъсна го Кап. — Ако ти беше полицай с малко повече опит, щеше да разбереш разликата в подхода на лабораторията в Салинас и един полицейски участък. — На Хиндеман каза: — Според мен трябва да обмислим наново тези искания, шефе. Осъзнавам, че съм считан за чиновническо ченге, но Дюит е с нас само от два месеца. Не може да си предвидил такова нещо, когато си го докарал тук.
За Дюит петте месеца след смъртта на Стивън Милър бяха като ад. Тогава, след като беше застрелял Милър, той беше арестуван по обвинение за предумишлено убийство и беше изтърпял триседмичен съдебен процес, който носеше със себе си и болката от гласността на първа страница. Оправдаването му беше предавано от „Най-важните новини на деня“ на CNN и коментирано на следващия ден от другите три големи телевизионни мрежи.
Беше спасен от своя приятел от няколко години Кларънс Хиндеман, сега шеф на полицейския участък „Кармъл“, който му се беше обадил с предложение за работа на детектив сержант — новоразкрита длъжност в полицията на Кармъл, замислена специално за мъж с таланта и опита на Дюит. Беше се надявал, че, приемайки предложението на Хиндеман, ще се настани на спокойна работа, свързана с проследяване на фалшиви чекове и откраднати велосипеди в една малка курортна общност. С откриването на трупа на Осбърн обаче почувства, че в ръцете им е попаднал случай от голяма важност. Щеше да бъде много лесно да се съгласи с желанието на Кап и да загуби правото да се занимава със случая. Вместо това обаче, Дюит улови съдържанието на погледа на Хиндеман и поклати глава отрицателно — „не“. Нямаше да се предаде така лесно.
Хиндеман каза рязко:
— Случаят е на Дюит, Карл. Той докладва на теб, както при всяко следствие. Точно заради това го доведох тук: той има зад гърба си петнайсет години практика на съдебен следовател. Осем от тях изживя като разследващ на практика. Сега сме се захванали да се справим с…
— Той никога не се е захващал с криминални престъпления…
— Криминално убийство? — попита леко учуден Хиндеман. — Кой говори за умишлено убийство? Не говорим ли тук за самоубийство?
— Той говори за такова убийство — троснато каза Кап и посочи с пръст Дюит. — Подразбирал такова убийство.
— Аз моля да ми се даде възможност да изготвя само няколко доклада — оплака се Дюит, — нищо повече. Занимавал съм се с много умишлени убийства като съдебен следовател. Но това не е проблемът тук.
И тримата изкараха едно кратко състезание по викане. То беше прекратено едва след като Ръсти излая от ъгъла. Хиндеман позволяваше лукса на Дюит да води кучето си в сградата на участъка. Технически Ръсти беше считан за талисман. Хиндеман отново възстанови контрол над положението. Дюит щракна два пъти с пръста. Ръсти легна кротко на пода.
— Занимавал съм се с десетки умишлени убийства — поднови думите си Дюит. — Има много малко разлика…
— Има много шибано огромна разлика — изрази несъгласие Кап.
— Въпросът е спорен — изгърмя Хиндеман. — Чел ли си или не си чел бележките на Дюит за местопроизшествието?
— Значи няма никакъв пясък по подметките му. И има малко моторно масло наблизо. Та това е място за спиране на коли, за Бога. Достатъчно ли е това за съмнителен случай, шефе? Чакай да се изясним! Говорим за сина на Джеси Осбърн, освен ако не съм объркал нещо.
— Дюит? Как ще реагираш на това? — С естеството на своя чин и своята длъжност Хиндеман се опитваше да остане възможно най-неутрален, въпреки тяхното приятелство и факта, че техните дъщери бяха най-добри приятелки. Въпреки че понякога пропускаше, Кларънс Хиндеман полагаше усилие да се обръща към Дюит с неговата фамилия, когато се намираха в участъка. Не можеше да си позволи да играе на фаворити.
— Просто искам да проследя развитието на няколко възможности — обясни Дюит. — Едно от нещата, които научаваш като „бръмбърджия“ — каза той, поглеждайки само за миг Кап, — е, че вещественото доказателство ще ти разкаже едната и единствена история. Андерсън компрометира мястото на събитието. Това е допълнително главоболие. — Щом сте чел моя доклад, значи сте запознат с факта, че багажът на Осбърн е бил натъпкан в задната част на багажника. Защо? Може ли това да се обясни веднага?
— На кого му пука?
— На мен! Това е видим факт, който не изглежда правдоподобен!
— Изцяло е относителен — каза презрително Кап.
— Съгласен съм. Няма да оспоря това. Доказателството е относително и е възможно да не означава нищо. Но ние ще знаем със сигурност дали е така, когато всички факти се изяснят, нали? Защо да правим категорично заключение, без да имаме предвид това? — попита той Хиндеман. — Всичко, което искам, е да проведем няколко теста й да елиминираме всякакви изненади.
