Посъветваха го да я премести в някоя по-евтина обществена клиника и той претегли предложението няколко пъти. Най-близката се намираше на два часа път с кола, но Джеймс Дюит накрая отхвърли идеята, тъй като считаше ежедневния контакт със семейството много по-важен за неговата дъщеря, отколкото физическото й изолиране по-далеч. Опитваха се да го убедят по всякакъв възможен начин — лекари, счетоводители, дори свещеници — но Дюит не искаше да изостави своята надежда. Надеждата през последните няколко месеца се беше оказала, че е едно силно гориво.
Самата мисъл за пари се въртеше постоянно като непрекъсната музикална касета в главата му — потискаща, угнетяваща спирала, която вселяваше в него мрачно настроение. Казваха, че ключът за превъзмогване на самотата, за оцеляване, били оптимизмът и състоянието на благодарност. Дузина такива клишета подскачаха из главата му и като че ли изглеждаше съвсем уместно да отиде с кола в някоя гора, за да намери спокойствие и оптимизъм, но уви. Като че ли отгатнал неприятните му мисли и за да го извади от потиснатото му състояние, Ръсти се наведе от задната седалка, подаде розов език и го лизна по врата зад ухото. Дюит протегна ръка назад и го подраска. Забелязал някаква хрътка да тича стремително успоредно на пътя, Ръсти скочи бързо, застана до страничния прозорец и излая свирепо — винаги правеше така с безпомощен опонент. Продължи да лае чак докато Дюит спря колата пред гледащата към океана къща на Присила Лафтън, въпреки че хрътката беше изчезнала преди няколко минути.
Високата порта беше направена от секвоя с квадратни подпорни греди, високи двайсет фута. Високи стъклени панели позволяваха на Дюит безпрепятствена гледка към вътрешностите на къщата, дори през нея и към разбиващите се вълни на океана отвъд. Който постоянно променяше цвета си — в момента сиво-син. Пред двойната входна врата от дъб с дърворезба, в изкусно изработена ориенталска рамка висеше огромна матирана месингова камбана. Той поклати една издаваща се от стенала до вратата ръчка и камбаната удари с приятен мелодичен тон, проникващ във всяка клетка на Дюит. Натрапчивият звън отлетя бавно и се стопи сред гората. Чак тогава той забеляза осветения бутон на електрически звънец от лявата страна на вратата. Камбаната като че ли беше поставена само за издаване на елегантни хармонични мелодии в тази крайградска жилищна част сред природата, но не за друго.
Лафтън беше в началото на своите трийсет години, издокарана от главата до петите, както предполагаше цялата обстановка. Момичешко лице на тялото на Джейн фонда. Ръце натежали над китките от сребърни гривни. Тен от двеставатова лампа, като се има предвид времето напоследък. Прическа на лъвица. Малка провокираща празнина между избелените й предни зъби. Розов гланц за устни, бледосиви очи, козметични скули, дълги патинирани обици, продължаващи да се поклащат, докато казваше:
— Вие трябва да сте детектив Дюит.
— Мис Лафтън?
— Присила.
Покани го. Той се огледа смаян и се почувства неуверен в себе си, както често се чувстваше в музеи. Откъде ли наистина бяха дошли толкова много пари? Фоайе от сив гранит, което отвеждаше до всекидневна, върху чийто под се слизаше с няколко стъпала. Беше претъпкана с мебели с тапицерия, поръчана от специални дизайнери. Навсякъде свежи цветя, чиято остра естествена миризма и приятни пъстри цветове бяха омайващи. Всекидневната, както и къщата, беше на няколко нива, и простираше огромните си размери до още по-огромен зелен двор с поляна, оформен в дори прекалено свръхизрядно състояние, който на свой ред достигаше до самите води на Пасифика. Розово-оранжевият диван го погълна. Той се заигра напрегнато със завързана за дивана с червена лента торбичка от кариран шотландски плат, ухаеща силно на пролетна борова гора. Тя се настани в мек фотьойл до дивана.
— Говорих с вашата леля — започна той.
— Да. Снощи идентифицирах Джон — каза тя и замълча за момент. — Никога не бях влизала в морга.
— Наистина вътре е ужасно. Съжалявам, че се е наложило да попаднете там — и той направи кратка пауза, през която тя продължаваше да го гледа в очите, след което продължи — Мис Лафтън, надявам се, ще оцените, че разследване като това може да е много продължително и напрегнато. Никога не съм се срещал с жертвата…
— Жертвата?
— Мъртвия — поправи се Дюит. Тя го погледна скептично. — Всяко доказателство, което открием, казва на детектива много повече, когато е пряко свързано с някой човек, с някаква структура на поведение. Смъртта би трябвало да е съвсем лично нещо. За нещастие самоубийството, несвоевременната съмнителна смърт, не е. Ние, следователите, постоянно обикаляме с найлонови торбички и с нашите магически маркери, и се врем из частния живот на хората. Занимавам се с това от години и знам колко е неприятно. Но нашият бизнес може да се каже, че е информационен: колкото повече информация имаме, толкова по-бързо приключваме със случая. Споменавам ви това, тъй като сътрудниците на мисис Осбърн изглежда много я пазят от външен контакт. Изглежда са по-заинтересувани да я отдалечат от разследването, отколкото от каквото и да е друго. Мога да ви кажа като опит от първа ръка — и се надявам, че ще й го предадете — че колкото повече сътрудничи семейството, толкова по-скоро разследването ще доближи края си и папките ще бъдат затворени и сложени в шкафа.
— Нали не искате чак да се разтичам напред-назад — подхвърли тя и започна да си играе с гривните. — Ще помогна, където мога.
Дюит отвори стенографския си бележник и огледа внимателно един лист, който беше подготвил предварително.
— Хората са изкушени — продължи той, — особено семействата, да преиначават миналото на онези, които са починали. Това не помага на никого. Твърде късно е да измисляме в каква реалност е живял Джон Осбърн.
Тя кръстоса крака и застана в своята отлична поза.
— Ще направя най-доброто, което мога, детективе.
— Мисля, че най-доброто, с което можем да започнем, е да ви попитам дали знаете защо Джон Осбърн е бил на онова място.
Тя се замисли над въпроса му и това разочарова Дюит, защото когато хората мислят прекалено дълго, те в общи линии редактират своите думи.
— Мога да кажа — каза тя, — че просто е минавал оттам, което има смисъл, нали? Но ако ме питате съвсем искрено, нямам никаква точна представа.
— Близка ли бяхте с Джон?
— По-близка от останалите от семейството, което ще рече, че в семейството се разговаряше помежду много ограничено. Той беше черната овца, детективе. Общуваше със своята майка посредством мен. Бяха се отчуждили. Не си говореха пряко от… трябва да е вече няколко години.
— Значи нямате никаква представа?
Тя поклати глава отрицателно.
— Някакви предположения?
— Той обичаше това място, наоколо. Мога да предположа, че е спрял замалко на път за или от Ориндж Каунти.
— Разбрахме, че е бил лобист. Това означава, че като свързан с партийни среди и работещ за тях, някой е плащал пътните му разходи, но въпреки това не намерихме никакви разписки у него или неговите вещи. Това изненадва ли ви?
— Не мога да следя неговите сметки. Съжалявам.
— Но той е бил лобист? Нали така?
— Само в най-неточния смисъл на думата. Беше упълномощен да се занимава с някои развлекателни прояви в Сакраменто. Най-вече с композитори на рок музика, за данъчната реформа, тяхното счетоводство и закона за авторските права. Обръщаше много внимание на застрахователните лихви, защото, както го разбирам, застраховките за отговорност били вече изтървани заради големите концерти, и поради това навреждали на индустрията на концертната музика на живо.
— Но нали не се е задълбочавал толкова много?
— Напротив. Моето мнение е, че Джон беше изключително много увлечен в този бизнес. Обичаше да се занимава с него в Лос Анжелис, в Холивуд и не толкова в Сакраменто. Обичаше да го гледат наред с големите имена в бизнеса, да седи в звукозаписни студия по време на сеанси за запис, да е на задната сцена по време на концерти. Един от рок групата, мисля че е най-точното определение за него. Малко по-голям на години, но все пак един от групата.
— Това като че ли може да означава и наркотици, нали?
Червенина се появи над ключиците й и започна да се изкачва от двете страни на шията й. Изчервяването обикновено е не много ценен признак за разследващия. Дюит нямаше много доверие в детектора на лъжата, но изчервяването рядко лъжеше.
— Мисля, че много от това се промени — каза тя, избягвайки хитро отговора.
— Телефонирах до областната клиника за наркомани. Ще ви изненада ли, че името на вашия братовчед присъства в някои списъци за такива? Наркотици, мисис Лафтън. Не е бил обвиняван, нито арестуван. Но е в техните списъци. Разбирате какво означава това… — почака малко. Цветът на морето се промени бавно като кожата на хамелеон. Като замъглеше мислено неговия образ в съзнанието си, то като че ли не се отличаваше от близкия пейзаж с преобладаващо зелено и все едно Дюит гледаше над върховете на дървета една безкрайна гора.
Тя отказа да коментира и се настани още по-стабилно на мястото си като модел, позиращ за своя портрет.
— Един от лозунгите за изборите тази година на Джеси Осбърн е за изработване на харта за решителна борба срещу наркотиците, нали?
— Да, Джеси винаги е била лидер в борбата срещу уличните наркотици. — Каза го, като че ли говореше на пресконференция.
— Джон имаше ли склонност към самоубийство?
— Не. Веднага ще кажа не. Та кой е склонен към самоубийство. Такива неща не се знаят, докато не станат, нали? Той живееше в един изкуствен свят. Музикалният бизнес е… различен. В някои отношения той беше маниакалнодепресивен. През последните няколко години никой не можеше да се приближи до него. Дори аз. А преди бяхме близки като брат и сестра.
— Пари?
— Неговата Немезида2, боя се. Първоначално те бяха източника на отчуждаването му от Джеси.
— Семейство като Осбърн… искам да кажа, че са част от историята на Калифорния… предполагам, че има фамилни пари, нали? — попита той, оглеждайки се из стаята.
Тя се засмя изкуствено, с предсказуема увереност:
— Има, определено. Те обаче са резултат от работата на един чудесен юрист по разводите. (Присили Лафтъните на този свят никога не ги наричаха адвокати.) Моят съпруг се занимаваше с голяма търговия — каза го така, все едно е жена от Бостън: без р-то на търговия. — Всъщност, все още се занимава. — Ухили се като че ли доволна от себе си, обожавайки всяка секунда от живота си, всеки цент от него.
— Джон отрязан ли беше?
— Джон загуби доверието към него.
Започваше да действа на нервите му. Повечето й думи като че ли бяха предварително подготвени и като че ли четеше някакъв телетекст над главата му.
