красиви, съвсем очевидно бяха антики.
Ларсън зае мястото си в редицата и изпразни мехура си.
— Трябва да поговорим.
Ниският глас отекна непосредствено зад него. По-едрият от двамата го бе последвал долу. Младшият лакей явно бе останал да пази в горната част на стълбището, за да са сигурни, че Ларсън няма да се изплъзне.
— А аз трябва да се изпикая — отвърна Ларсън, без да се обръща, но магията на мига бе съсипана.
Една ръка се стовари тежко върху рамото му.
— Разкарай се! — Ларсън сви рамене и силно се дръпна напред, като се освободи от хватката. За щастие мъжът отстъпи назад и го остави да довърши. Докато миеше ръцете си, пукнатото огледало отрази двойния образ на едрия мъжага.
— Това бе излишно — предупреди Ларсън. Искаше да определи някои правила.
Агентът каза:
— Предупредиха ни, че си хлъзгав, и да уважаваме това у теб. Затова играем по-твърдо.
Мъжът пред съседния умивалник престана да се мие и започна да слухти.
— Опитваш се да ме размекнеш ли? — попита Ларсън. — Избрал си странен начин да го направиш.
— Опитвам се да ти предам съобщение.
Наложи се Ларсън да се втренчи в човека пред съседния умивалник, за да го накара да си тръгне.
— Ами предавай го тогава.
— Тук?
Ларсън се извърна и погледна мъжа в лицето; беше десетина сантиметра по-висок от него.
— Тук.
В близък план лицето на този тип издаваше напрежение — някъде нещо не беше наред.
Мъжът сви ръка във формата на фуния и се приведе към Ларсън, който не го спря, тъй като собствените му ръце бяха заети с хартиената кърпа. Топлият дъх на човека погъделичка шията му и го накара да потръпне.
— Наредено ми е да ти предам, че сме загубили чичо Лео.
Ларсън захвърли кърпата в кошчето и се чу да измърморва: „Ох, мамка му“.
2.
Ларсън бе посрещал хора от частни самолети и преди: някой и друг началник; важни клечки от Програмата за защита на свидетели; един-двама под прикритие, толкова можеше да си спомни. Но самият той никога не бе летял с частен самолет. Макар поводът за полета да бе изчезването на човек и напрежението в резултат на това да бе осезаемо, той можа да остане безразличен. Кожените седалки с размер, присъщ за първа класа, обгръщаха удобно едрото му тяло. Дървена облицовка, лъсната като арматурното табло на ягуар, ограждаше монтиран в стената плазмен телевизор, който в момента показваше маршрута на полета и местоположението им над земята. Вероятно би се справил и с видео, ако някой от агентите изпиташе желание да се забавлява. Имаше дори телефон, който никой от тях нямаше разрешение да използва. Смайваща обстановка, въпреки отсъствието на храна и напитки, освен бутилирана вода, и преобладаващото настроение на присъстващите, двама от които бяха на ръба на нервна криза.
На Ларсън му се искаше родителите му да бяха живи, за да им разкаже за това, но бе загубил и двамата, станали жертви на бичовете на двайсети век: баща му — на пушенето, майка му — на алкохола. Някога бе имал сестра, но тя бе преживяла някакъв срив още в гимназията и бе избягала от дома, без оттогава да прати вест за себе си. Никога не бе използвал уменията си за проследяване, за да я издири, и се питаше дали някой ден ще го направи.
Причината да пътува с този самолет бе пълна загадка — чичо Лео бе изчезнал. Къде и как, все още не му бе обяснено. Но обещанието да го върнат колкото се може по-скоро, и то пак с частен самолет, повлия на решението му да не се отказва от тази задача. Малцина можеха да осигурят правителствен самолет за толкова кратък срок; още по-малко онези, които да го сторят за лице с неговия ранг — заместник-шериф. Считаха го за малко повече от ловец на глави, тогава защо бе това специално отношение? Беше решил да приеме положението въпреки склонността си да подлага на съмнение заповедите и да причинява главоболия на висшестоящите, защото подозираше, че зад заповедта стои Скот Ротем — прекият му ръководител и началник. Нито един от придружителите му обаче нямаше да го потвърди.
Отново се замисли за смеха на жената във „Фокс“ и паниката, която бе предизвикал у него. Изсмя се на глас от този полет на въображението си, прикривайки с ръка широката усмивка, озарила лицето му, възможно най-нездравословното нещо. Защо тя и защо сега?
Агентите го изгледаха така, сякаш бе длъжен да им обясни шегата. И двамата му пазачи носеха документи от Министерството на правосъдието. По- възрастният — този с болезнения поглед, отговаряше на едно от имената, които звучаха познато на Ларсън: Уилкокс. Ларсън познаваше няколко души с това име; единият бе треньор по атлетика в частен колеж, другият — бивш заместник в Службата за задържане на издирвани от закона, за когото се говореше, че е сред най-надеждните и най-забавните партньори. Този тук не бе нито единият от двамата и докато Ларсън бе започнал да изпитва лека умора, Уилкокс посрещна настъпването на единайсет часа неподвижен и напълно буден в тапицираната седалка, сякаш на нея имаше нещо, което го държи изправен. Пръстите му чаткаха агресивно по клавиатурата, сякаш лаптопът го ядосваше по някакъв начин или пък това, което набираше, бе завещание.
— Какво става с Хемптън и Стъбълфийлд? — внезапно запита Ларсън. Двамата бяха оцелели след раняването, бяха преместени и назначени в неговото звено на отряда за задържане на издирвани от закона. Ларсън зависеше от тях. — Те извикани ли са? Уилкокс стисна устни и отново се зае да пише.
— Ще разбереш, когато стигнем.
Ларсън се загледа през прозореца, където черната пелена на нощта се наслагваше със собственото му отражение — дълбоко разположени зелени очи, устни, присвити в постоянна насмешка, и кожа, която се нуждаеше от бръснене. Отдолу проблясваха светлинките на градове — малки и скупчени. От горе светът изглеждаше толкова прост.
Предложението на Хоуп преди шест години бе само по себе си достатъчно директно. Инцидентът с автобуса и неуспялото покушение върху живота й бяха принудили шерифската служба да настоява за незабавното й включване в Програмата за защита на свидетели: необичайна, но не и нечувана мярка преди съдебен процес.
В предложението на Хоуп нямаше нищо романтично или сантиментално вероятно защото също като него се страхуваше, че ги наблюдават. Никога нямаха време да бъдат само двамата. Докато Ларсън се явяваше на брифинги по повод инцидента с автобуса, Хоуп бе настанена в тайнствено убежище — Орчърд Хаус, стара селска къща извън града — охранявана от неговия екип, което допълнително намаляваше шансовете му с нея. С течение на времето нейната самоличност се размиваше и постепенно Хоуп Стивънс щеше да престане да съществува; дори и за Ларсън.
— Ела с мен — бе казала някак делово.
Бяха в задния двор на убежището. Зимният вятър проникваше през дрехите му; с това си обясни продължителната тръпка, която изпита в този момент.
Това бяха фантазиите му и кулминацията на страховете му.
— Какво?
— Помоли за нова самоличност и ела с мен. Заедно ще започнем отначало.
Тя знаеше — и двамата знаеха, — че това не бе друго, а предложение за брак. Тя се стремеше да намери своя пристан. След като веднъж преминеше към Програмата, нямаше да има връщане, всяка връзка с миналото щеше да бъде заличена. Щеше да е като амнезия, предизвикана от теб самия. Внезапно му се стори, че едва се познават. Би ли могъл да вземе такова решение, без да го е обмислил обстойно, без шанса да се сбогува с някои важни за него хора?
Положението се усложняваше още повече от това, че като вътрешен човек знаеше колко трудна и невъзможна дори можеше да се окаже Програмата за свидетеля. Дори и най-закоравелите престъпници рухваха, когато ги изолираха напълно от семействата им. Мнозина стигаха дотам, че ходеха по кръщенета, сватби или погребения, където се издаваха, нарушаваха анонимността на защитата си и подлагаха живота си на риск само за няколко минути с близките си.
Колко щеше да издържи Хоуп? Какво щеше да се случи, ако загърбеше годините на обучение и работа? Връзката им можеше да се саморазруши след няколко месеца в борбата им отново да съградят себе си. Как щеше да се справи той!
Не изрече нищо от това, не даде никакъв израз на притесненията си, но те явно се бяха изписали на лицето му, защото тя пребледня, извърна се от вятъра и едновременно с това — от него.
— Знаех си — каза тя.
— Не е това… Просто ми дойде като гръм от ясно небе…
— Така ли?
— Искаш да премина към Програмата за защита на свидетели? Да, така е. Все едно лекар изведнъж да се превърне в пациент, а надзирателят да стане затворник. Това е нещо, което просто не можеш да си представиш да се случи на теб, когато си от тази страна на барикадата.
— Е, аз те моля да си го представиш.
— Дали изобщо ще ми позволят? Съмнявам се.
Нямаше представа какво можеше да предизвика подобна молба. Сближаването с обекта на защита не се насърчаваше, а дори се наказваше. Всички служители бяха обучавани да избягват това, което повечето от свидетелите желаеха най-силно: безопасност под формата на приятелство с охранителите.
— Много е сложно.
— Не, всъщност не е — отвърна тя. — Почти толкова просто е, колкото изглежда, Ларс. Или ни виждаш двамата заедно, или не.
Той се задави от невротичен смях и това я засегна. Искаше му се да може да върне този миг обратно.
— Има да се вършат много неща — каза той. Лицето й се озари. Той разбра, че решението му е правилно.
Тя се сгуши на гърдите му нетърпеливо, но плахо, като дете, което моли родителя си за прошка.
— Не те каня да страдаш с мен; каня те да живееш с мен.
— Не се безпокой, ще има доста да страдаш от мен през живота си — подразни я той, докато отвръщаше на прегръдката й.
