— Покаяние, което ще понеса с радост.
— Трябва да завъртя един-два телефона, да се сбогувам с няколко души. Това трябва да ти е абсолютно ясно. — Списъкът в главата му се удължаваше.
— Какво ще стане, ако ти откажат?
Едва тогава той осъзна напълно измеренията на тази възможност; трябваше да се запита дали това не е било първоначалното й намерение.
— Не мога да направя това, Хоуп.
— Не можеш или не искаш?
— Да те измъкна потайно оттук и да те скрия някъде? Да избягам с теб без… мощната закрила на Програмата? Аз съм просто един човек. Нещата не стават така.
Веднага му стана ясно, че тя подценява значението на Програмата за защита на свидетели за своето — за тяхното — оцеляване. Това на свой ред го накара отново да се замисли доколко е готов да погуби Роланд Ларсън единствено в името на любовта. Любов, по-кратка от три месеца, родена под смъртна заплаха, в разгара на битката.
— Ротем ще се опита да ме разубеди. Най-малкото, което биха направили, е да ме заставят да отида на психолог или психиатър. Ще трябва да се подписват документи, които ги освобождават от отговорност. Не е като да гръмнеш шампанското и да чакаш да ти намерят ново място.
— Някакви други съображения, а?
— Прекалено рано е за други. Това са главните — каза той. — Нуждая се от малко време да преценя обстоятелствата и да сглобя нещата.
— Но няма време, нали? Да не мислиш, че възнамеряват да те предупредят, преди да ме отведат? Да не мислиш, че възнамеряват да предупредят мен? Няма начин.
Беше права. Преместването й щеше да бъде извършено посред нощ, като престъпление. Два-три микробуса, които тръгват едновременно в различни посоки. Тя щеше да бъде в единия от тях, щеше да изчезне завинаги. Вече я бяха пуснали по бързата процедура. Документите за новата й самоличност щяха да пристигнат всеки момент.
Той отново изложи доводите си, като подчерта, че са му нужни поне още ден-два.
— Наистина те обичам. Но ти дължа някои обяснения. Няма да оставя приятелите си да страдат излишно. Стига им толкова.
Целунаха се за първи път без никаква страст и тази целувка щеше да го преследва, докато разкриваше на Ротем плана си да се присъедини към нея. После, през нощта, продължи да обмисля предложението й, свалил слушалката от телефона, без да заспи за минута.
На сутринта, с решението си, той се върна във фермата.
Откри я празна и изоставена. Дори следите от гуми бяха заметени, сякаш никой не е идвал от години.
Обвини за това Ротем, макар и не директно. Обвини нея, че бе чакала толкова дълго, преди да сподели с него замисъла си. Не бе престанал да обвинява себе си, че се е огънал, че я е изоставил, макар и за миг през онзи ден.
Кацането на пистата го върна към настоящето. Ларсън се чувстваше едновременно значим и сконфузен, като нито едното от усещанията не го радваше. Тримата федерални служители бяха набързо откарани от шофьор, който също имаше документи от Министерството на правосъдието, и той още веднъж си напомни колко сериозно може да се окаже положението.
Чичо Лео. За Ларсън това едва ли значеше нещо повече от име, но се ползваше с тежест, с легендарна значимост в царството на Програмата.
Чичо Лео бе имал нещо общо с модернизацията на Програмата за защита на свидетели, чийто старт бе в средата на деветдесетте години. Самото име „Лео“ говореше достатъчно за принципите на секретност, както впрочем и за цялото модернизиране на Програмата. То изразяваше нейните достойнства, състоянието на сигурността й и качеството на защита на свидетелите. Затруднението с чичо Лео бе призовало големите играчи. Можеше да не се окаже повече от неочаквана ваканция или посещение в болницата, но чичо Лео бе изчезнал, а на Ротем очевидно му бе наредено да обърне небето и земята и да го открие. Изглежда, Програмата за защита на свидетели и Звеното за задържане на издирвани от закона, които рядко имаха нещо общо помежду си, сега щяха да работят заедно. Присъствието на агентите на правосъдието беше красноречиво. След като бяха вдигнали Ларсън от скамейката на резервите, значи на всяка цена искаха чичо Лео да бъде открит. Чиновниците явно се канеха отново да се настанят зад бюрата си и да гледат как хората като него работят.
Точно тази октомврийска нощ в Принстън, Ню Джърси, накара Ларсън да съжали, че не си е взел пуловер, а беше само с джинсите и черното сако, с които бе облечен в театъра. Наоколо миришеше на изгорели газове и автомобилни гуми, когато тръгна по асфалтираната алея за автомобили на скромна, незабележима къща в квартал, който определяха като добър — място, където децата спокойно можеха да карат колело, но не и сега, в четири часа сутринта.
Ларсън нямаше никакви основания да се опасява, но базирайки се на опита си, очакваше да види местопрестъпление — местни ченгета, криминолози, даже заповед да не се допуска пресата. Вместо това имаше черни служебни коли. Къщата бе тъмна и му трябваше малко време да разбере, че някой е налепил черен изолационен материал или пликове за боклук от вътрешната страна на прозорците. Последва двамата си придружители вътре.
Поразиха го едновременно отблъскващият жълт килим в дневната и изобилието от книги и списания. Собственикът обичаше да чете и бе превърнал мястото в кошче за хартиени отпадъци. Обзавеждането се опитваше да изглежда модерно, но бе просто докарано до съвременно, поради което наподобяваше декор, подходящ за реклама на ремонти по домовете. Ранчо от петдесетте години на учен от Завръщане в бъдещето, ако се съдеше по няколкото снимки на чичо Лео и тези на най-различни величия и политици, окачени по стените сред репродукции на литографии на Уорхол и няколко прилични черно-бели фотопортрета, на които се мъдреха Джон Ф. Кенеди и Роналд Рейгън.
— Някога познаваше всички.
Скот Ротем, на четирийсет и една-две, по-скоро четирийсет и пет, беше човек със смешни изпъкнали очи, за които някой комик би дал мило и драго, стига да можеха да изразяват каквото и да било. Ивицата липсваща коса просто плачеше за козметичен препарат. Ротем си беше съвсем наред — стига да си падате по бюрократи, имунизирани от чувство за хумор, с врязана в бръчките между, очите злоба и мирис на крака, който го следваше навсякъде. Той не само ставаше сутрин със задника нагоре, но и охотно си лягаше по същия начин. Не просто консерватор, а направо стълб, при това бутан от булдозер. Ларсън го харесваше, макар да не знаеше точно защо. Може би съвършенството на непреклонния му характер, фактът, че никога не отстъпва дори на сантиметри, поведението му на „копелдак“ от пръв поглед го правеха истински задник, но и човек, когото Ларсън с основание би могъл да уважава. Бе принципен, макар и по някакъв особено опасен начин, което бе поразително.
— Дължиш ми половин представление на „Много шум за нищо“. Твоите хора ме отмъкнаха през антракта.
— Ела тук.
Ларсън го последва. Когато бе възможно, той се опитваше да печели преднина пред Ротем, вземаше я в началото и се бореше да я задържи, защото типът си имаше начин да му влиза под кожата, да го кара да върши неща, които не иска. Случвало се бе дори да се съгласи, преди още да е наясно с фактите, макар че единствения път в живота му, когато трябваше незабавно да действа, той не го направи.
Веднага щом се озова в страничния коридор, украсен със снимки, вероятно семейни, той подуши кръвта. След като си се сблъсквал един-два пъти с подобно нещо, носът долавя мириса й от разстояние, а на Ларсън това му се бе случвало доста по-често и се бе впило в обонянието му като кърлеж. Всяка крачка по коридора бе стъпка по алеята на спомените, само дето снимките в неговите спомени бяха все на жертви.
Тишината в къщата му се стори обезпокоителна. Искаше му се Ротем да каже нещо. Хвана се, че си тананика, и му се прииска да може да изкара някоя мелодия до края.
Миризмата ставаше все по-наситена. Внезапно завоня така, сякаш някой бе отворил отдавна забравена кофа с боклук. Смрадта го удари като амоняк в момента на отвиване на капачката. Блъсна го в очите и дълбоко в синусите, където, знаеше, щеше да се настани и да се задържи часове наред, а може би дни. Разнасяше се от кървавия труп, проснат по лице в банята; тялото бе толкова подпухнало и деформирано, че китките бяха бухнали над маншетите на ризата и бяха скъсали копчетата. Беше стояло две или три седмици. Разложението бе толкова напреднало, че кожата на тила се бе цепнала от яката на ризата нагоре.
— Не е Леополд Марковиц — уведоми го Ротем.
— Не е чичо Лео? — запита Ларсън. — Значи е…
— Някой си Емерсън Брайтън Доил. Името не е от значение. Студент последна година. Личен помощник на Марковиц. Против правилника на университета да не се наемат никакви нещатни сътрудници, което е разпространена практика, особено за пенсионирани професори като Марковиц. Давал е консултации в „Принстън“. Консултирал е наляво и надясно. Сега събираме сведенията.
— Консултирал или консултира? — Ларсън се опита да изясни времето.
— Бързо схващаш.
— Искаше лично да видя Емерсън Брайтън Доил. Това не го схващам.
— Снимка нямаше да свърши работа — каза Ротем.
— Ароматерапия?
— Заобиколи оттук.
Докато Ларсън прекрачваше избледнелия като пън крак, обут в бежово, Ротем продължи:
— В момента, в който дори го помръднат, нещо ще бъде съсипано, а може и всичко, ще се разплуе като прегоряло говеждо. Искам да видиш това. Не че бих го пожелал някому — каза той, докато проявяваше рядък за него порив на човещина.
— Тогава защо? — запита Ларсън, малко преждевременно, както се оказа.
Защото Ротем вече бе посочил главата, наподобяваща повече ужасяваща надуваема плажна топка. Ларсън направи крачка назад, доближавайки гръб към стената между умивалника и тоалетната чиния. Студенината й проникна през сакото и ризата му, през кожата му и го прониза като свредло на зъболекарска бормашина. Ротем беше прав: ако преместеха тялото, то вероятно щеше да се разпадне. Отначало червената ивица му заприлича на още една от гънките под брадичката — Ларсън преброи десетина въпреки отока. Но онази под дясното ухо на човека бе нещо повече от разцепване. Беше прекалено прецизна, завита като усмивка, започваща от ухото. Доста неестествено.
— Бени, шофьорът на автобуса — каза Ларсън накрая. Всемогъщи Боже! Ромеро? Хоуп отново изникна в мислите му. Хоуп и дългата й история, свързана с Ромеро.
— Не можем да сме сигурни — отвърна Ротем, но явно не бе напълно убеден в думите си.
Съдебният патолог би описал прерязаното гърло на Бени като точен срез, чиято цел е да прекъсне трахеята, като едновременно прекъсне каротидните
