Робърт Шекли
Роби на времето
Чарли Глейстър бе изобретил машина на времето, но не беше я измислил добре, защото тя не работеше. Машината му бе с приблизителните размери на пластмасова кутия за обувки. Повърхностите й бяха покрити с циферблати и ключета, лостчета и бутони. Тя издаваше странни шумове, когато Чарли я включваше и лампичките й просветваха в червено и зелено, което караше кожата му да настръхва. Но нищо повече. Машината на Чарли беше много добър уред за настръхване, святкане и шум, но не беше машина на времето. И не стана такава доста време, чак докато Чарли не получи достатъчно добро подсказване от бъдещето, за да може да настрои машината да работи добре в настоящето. (Във всичко това има известен парадокс, разбира се. Пътешествията във времето са пълни с парадокси. Вселената се движи благодарение на силата на парадоксите.)
И така, ето ни го Чарли, в един красив септемврийски следобед, в неговата подземна лаборатория на Ейпъл стрийт, в неприсъединената градска част на Харвест Фолс, Индиана, занимаващ се с машината си и говорещ си сам на висок глас. Той казва нещо такова:
— Факторът на разположение на осцилацията… Подтискащата фазова регенерация… Безкрайното рециклиране на амплитудите… Коефициентът на вторичната рефлекторна сила…
Това е езикът, на който един гений разговаря сам със себе си, а Чарли определено беше гений, въпреки че бащата на Майра си мислеше, че е „малко откачен“.
Бащата на Майра беше най-известният банкер в Харвест Фолс и ревностен психометрик. Майра беше годеница на Чарли. Тъкмо сега тя бе излязла на разходка с кола с Картър Литълджон, някога истински повтарач по история на Хузиър, а сега водещ търговец и бъдещ баща на незаконната дъщеря на Майра — Хилда. Родителите на Глейстър живееха в едно имение в Юпитер, Флорида, играеха на бинго всеки петък и пишеха на Чарли на първо число всеки месец. Те нямат никаква роля в този разказ. Глейстър освен това имаше един чичо Макс, който живееше в Кий Уест и бе известен там като „Краля на картите в Кончес“. Той също не играе роля в този разказ. Всъщност освен Чарли Глейстър, който играе твърде голяма роля или по- точно много роли, никой друг няма значение. Но точно така става, когато започнеш да прескачаш по времевите писти, както Чарли Глейстър щеше да стори.
Междувременно обаче, той седеше в работилницата си, съединяваше миниатюрните компоненти, отделяше ги отново, цапаше с грес бялата си риза, ругаеше тихичко и чакаше да възникне някой феномен, да му просветне или да се случи нещо.
И тогава наистина се случи нещо.
Един глас зад него произнесе:
— Хммм, извинете.
Космите по врата на Чарли настръхнаха. Той знаеше, че е заключил вратата на лабораторията. Ръката му идиотски се сключи върху дръжката на микрометъра, който тежеше не повече от тридесет грама. Той се извърна бавно.
— Нямах намерение да ви изплаша — каза мъжът зад него. — Но нямаше друг начин. Дошъл съм по много важна работа.
Чарли отпусна хватката от „смъртоносния“ микрометър. Човекът не приличаше на някой наркотизиран крадец. Беше висок, слабоват мъж, горе-долу на годините на Чарли, с продълговато, добродушно, добре познато лице. Държеше бяла пластмасова кутия, покрита с циферблати и ключета, с лостчета и бутони. В него имаше нещо познато.
— Познавам ли ви отнякъде? — попита Чарли.
Непознатият се ухили и не отговори. Чарли го погледна, забеляза изцапаната с грес бяла риза, кафеникавите панталони, обувките с грайфери „Том Маккен“…
— О, Боже мой — изрече Чарли. — Изглеждаш досущ като мен.
— Аз съм ти — отвърна непознатият. — Или ти си аз. Или по-точно, ние и двамата сме Чарли Глейстър, заемащи различни времеви писти.
— Как може така? — попита Глейстър.
— Глупаво е
— Но аз още не съм я изобретил. Тя не работи.
— Разбира се, че си. Или ще го направиш твърде скоро, което е все същото.
— Сигурен ли си? Струва ми се, че греша някъде. Можеш ли да ми подскажеш?
— Разбира се — отвърна другият Глейстър. — Просто си спомни, че настоящето е позиционно и нищо не става от първия път.
— Благодаря — със съмнение произнесе Глейстър. — Чакай да видим дали съм те разбрал правилно. Скоро моята машина на времето ще заработи, аз ще ида в бъдещето, после ще се върна и ще срещна самия себе си тъкмо преди да изобретя машината на времето.
Другият Глейстър кимна.
— Това е малко странно, нали? — попита Чарли.
— Никак — отговори другият Глейстър. — Ти се връщаш в настоящето, за да предупредиш самия себе си да не изобретяваш машината на времето.
— Да
— Точно така.
— Чакай малко — каза Глейстър. — Да започнем отначало. Значи аз изобретявам машина на времето и отивам в бъдещето, а после се връщам в настоящето и казвам на самия себе си да не изобретявам машината на времето. Това ли ще направя?
— Точно това. Но ти няма защо да говориш за двама ни като за „аз“. Ние и двамата
— Ще приема думите ти на доверие — каза Глейстър. — Или думите си… Мисля, че изпадам в лека истерия… И защо да не изобретявам машината на времето, която съм изобретил?
— Защото тя ще бъде използвана злоумишлено.
— А не можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Просто приеми думите ми на доверие. А сега трябва да се махам оттук. Това че разговарям с теб в миналото създава регресивен времеви парадокс, който може да бъде поддържан само няколко минути, след което се самоунищожава. Прогресивните времеви парадокси са друго нещо, разбира се, но ти сам ще научиш това. Просто ми повярвай. Направи си една услуга и не изобретявай машината на времето.
Другият Глейстър започна леко да трепти. Чарли завика:
— Хей, чакай! Има едно-две неща…
— Съжалявам, но трайността ми свършва — отвърна другият Глейстър. Трептенето се засили и фигурата му стана прозрачна. — Как ти харесва подобно излизане? — попита другият Глейстър и се ухили самодоволно. — Доскоро.
Другият Глейстър изчезна.
След като другия Глейстър си отиде, на Чарли му бе необходима само минутка, за да не вземе решение да не изобретява машината на времето. Не обичаше да се подчинява на заповеди, пък били те и от някой, който нарича себе си собственото му „аз“, по който въпрос можеше и да се поспори, след като реалността е
