А на нас ни трябва ранна смърт извън нормата — самоубийство.
— За да въведем краткосрочен повтарящ се фактор на смъртта — каза Мингус. — Самоубийство… Да. Това ще бъде последния ми имперски акт.
— Не твой, мой — каза Йеронимус.
— Аз все още съм император — отвърна Мингус. — Отговорността е моя.
— Първо, ти си твърде стар — възрази му Йеронимус. — Трябва да умре един млад Глейстър. Колкото е възможно по-рано във времевата си писта.
— Тогава ще теглим жребий сред младите Глейстъровци.
Йеронимус поклати глава.
— Боя се, че трябва да съм аз.
— Би ли ми обяснил защо?
— С риск да ти се сторя егоист, трябва да ти кажа, че съм уверен, че аз съм оригиналният Глейстър и само моето самоубийство може да сложи край на онова, което сам съм започнал — каза Йеронимус.
— Защо мислиш, че ти си оригиналният Глейстър?
— Интуиция.
— Не е твърде убедително.
— Да, но е нещо. Ти чувстваш ли нещо подобно?
— Не — каза Мингус. — Но не мисля, че съм… нереален.
— Не си — отвърна Йеронимус. — Ние всички сме еднакво реални. Аз просто съм първият. Това е.
— Ами… Всъщност нищо… Надявам се да си прав.
— Благодаря — каза Йеронимус и започна да настройва машината си на времето. — Имаш ли го още онзи лазерен пистолет?
Мингус го подаде и Йеронимус го пъхна в джоба си.
— Благодаря. Довиждане.
— Май няма да е възможно…
— Ако предположението ми е вярно, ще ти се наложи да ме срещнеш отново — каза Йеронимус.
— Обясни ми! — възкликна Мингус. — Не разбирам смисъла…
Но Йеронимус бе натиснал бутона и бе изчезнал.
В Харвест Фолс, Индиана, беше красив септемврийски следобед. Чарли Глейстър мина по „Ейпъл“ стрийт и погледна със завист бялата къща, в която се бе намирала лабораторията му. Помисли дали да не влезе и да поговори със себе си, но се отказа. Беше му писнало от Глейстъровци.
Продължи да върви извън града по шосе номер 347. Колите го отминаваха, но той не се опита да стопира някоя. Не отиваше далеч.
Излезе от шосето и пресече една окосена ливада. Навлезе сред дърветата и стигна до малко ручейче. Като момче беше ловил риба тук и понякога бе хващал по някоя платика. Голямото дъбово дърво се намираше още там където го помнеше и Чарли седна, и се облегна на дънера му.
Той извади оръжието и го погледна. Чувстваше се изтръпнал и добре съзнаваше какво върши. Почеса носа си и погледна слънчевите петна по водата. Гледа ги известно време.
После ядосано си каза:
— Добре, хайде да свършваме.
Той сложи дулото в устата си. Леко му се догади от вкуса на омасления метал. После затвори очи, дръпна спусъка и умря.
Чарли Глейстър отвори очи. Стаята за аудиенции при императора си беше както я помнеше. Върху масата пред него се намираше последния статистически доклад: към датата се бяха заселили повече от милион Глейстъровци и всяка минута пристигаха още.
— Късмет — каза той и му подаде лазерния пистолет.
— Благодаря — каза Егон Глейстър, натисна бутона на своята машина на времето и изчезна.
Останал сам, Чарли огледа стаята за аудиенции. Трябваше да свикне с императорските задължения, защото му се налагаше да изкара своя ред като император. Точно както и на всички останали. Той и те трябваше да изиграят всички роли на Глейстър, докато продължава унищожението, чак докато накрая остане един, точно както в началото.
Но засега той беше император и това можеше да се окаже интересно. Беше благодарен, че засега не му предстои самоубийството. Щеше да му се наложи да го извърши отново, разбира се. Но още не, докато всички останали не минат през него.
Информация за текста
© 1974 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
Slaves of Time, 1974
Сканиране и разпознаване: Mandor, 2008
Издание:
Робърт Шекли. Събрани разкази, том 5
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
Превод: Рени Димитрова, 1997
ISBN: 954-9513-08-4 (т.5)
The Collected Short Fiction, Book Five, 1991
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8766]
Последна редакция: 2008-07-26 18:00:00
