— Ще разбереш, когато му дойде времето.
— Чакай, Йеронимус! — извика Мингус. — Остани с мен и ми помогни да създам една истинска цивилизация. Ще направим както ти искаш.
— Не — заяви Йеронимус и натисна бутона.
Този път Глейстър излезе в близост до Кръл в късните години на империята Мингус. Той замени дрехите си, получи други и малко пари, и взе дневния дилижанс до Вашингтон. Отиде пеша от станцията до Белия дом, седалище на имперската власт, превърнато във византийска крепост вътре в града. Каза на сержанта на външната охрана да съобщи за пристигането му на императора.
— Що за тъпа шега? — отвърна сержантът. — Пусни молбата си по общоприетия ред.
— Съобщи за пристигането ми, ако искаш да продължиш да си живееш добре — каза Глейстър. — Кажи му, че Йеронимус е дошъл.
Сержантът не му повярва, но не искаше да рискува. Той звънна на капитана на гвардията, който се свърза с коменданта. Десет минути нищо не се случи, а после всичко започна да се развива много бързо.
— Извинете ме — каза сержантът. — Аз съм нов тук. Не бях получил неотменната заповед по отношение на вас. Моля ви оттук, господине.
Йеронимус бе преведен по криволичещите коридори, в асансьор, през други коридори до една червено боядисана метална врата. Сержантът го въведе и затвори врата подире му.
Йеронимус се намираше в една малка приемна. До също така малка масичка беше седнал един човек. Той се изправи, когато Йеронимус влезе.
— Радвам се да те видя отново — каза Егон-Мингус.
— Аз също — отвърна Йеронимус. — Как върви империята?
— Ами… Не много добре, както сигурно вече си забелязал. Всъщност тя се провали — усмихна се мъчително Мингус. Той вече беше стар, висок мъж със сива брада и пусти очи.
— Какъв е проблемът?
— Не знаеш ли?
Йеронимус поклати глава.
— Аз имах предчувствие, а не видение. Още ли се опитват Глейстъровците да те свалят?
— Да, да, разбира се — отговори Мингус. — Но дори не си и правя труда да ги спирам. В нашето семейство сме много неловки в политиката. Глейстъровците нямат ум за интриги! Те идват в империята ми с облеклото си от двадесети век, носят странни оръжия и говорят така, че населението не може да ги разбере. Хората мислят, че са представители на някой чужд владетел или просто луди. И при първа възможност ги предават на полицията.
— А ти какво правиш с тях?
— Възпитавам ги.
— Ааа!
Мингус направи физиономия.
— Надявам се да не си мислиш, че използвам евфемизъм за насилие. Уверявам те, че ги възпитавам по най-конвенционалния начин. С лекции, учебници, екскурзии, филми и книги. После им намирам някое местенце в империята, където могат да останат.
— Те всички ли избират да живеят тук?
— Повечето. Все пак, човек трябва да живее някъде, а оригиналните им места в собственото им време са заети от други Глейстъровци.
— Ами… Това ми звучи добре. Тогава какъв е проблемът?
— Йеронимус, ти самият трябва малко да се обучиш! Може би да те изпратя на една екскурзия?
— Просто ми разкажи.
— Добре. Всъщност е доста просто. Първият, или оригиналния Глейстър изобретява машината на времето и отива в бъдещето. Природата, която търпи парадокси, но отрича вакуума, получава чупка в пространствено-временната си тъкан. Един Глейстър липсва от нормалната си позиция. И така, природата запълва мястото му с идентичен или почти идентичен Глейстър от килера, където си държи резервните части.
— Това го знам — каза Йеронимус.
— Но не си го обмислил до края. Всеки път, когато един Глейстър използва машината на времето, се получава преместване и нова дупка в пространствено-временната тъкан, която Природата запълва, произвеждайки друг Глейстър.
— Започвам да разбирам — каза Йеронимус.
— Сега имаме много Глейстъровци — продължи Мингус. — И всичките се мотаят наоколо с различни задачи. Имаме разклонение Глейстър, което става император, друго разклонение, което създава организация против императора. А има и други разклонения. Всяко от тях включва пътувания във времето и в резултат, дублиране на един Глейстър. Всеки нов Глейстър пътува във времето и е причина за създаването на още нови Глейстъровци.
Мингус млъкна, за да могат думите му да бъдат добре разбрани.
— Глейстъровците се произвеждат в геометрична прогресия — добави той.
— Ами значи има ужасяващо много Глейстъровци — произнесе замислено Йеронимус.
— Още не можеш да обхванеш същността — каза Мингус. — Геометричните прогресии стават неуправляеми много бързо. Стотиците стават хиляди, хилядите милиони, които от своя страна стават милиарди и квадрилиони. Сега ясно ли ти е?
— Ясно — каза Йеронимус. — И къде отиват всички те?
— Идват тук — отвърна Мингус. — Всъщност нямат къде другаде да идат.
— А ти къде ги слагаш?
— Досега съм успял да заселя около дванадесет милиона. Но империята обеднява откъм ресурси, а пък те стават все повече и повече!
— И няма ли начин да бъдат спрени?
Мингус поклати глава.
— Дори и армията да ги застрелва мигновено, не можем да контролираме растящата прогресия. Земята ще бъде постлана с Глейстъровци, а новите ще продължават да пристигат. Императорът наистина е роб на времето.
— А какво си направил, за да решиш проблема?
— Всичко възможно. Приемам предложения.
— Единственото, за което се сещам е, че оригиналният Глейстър трябва да бъде убит преди да изобрети машината на времето — каза Йеронимус.
— Не може. Много от пас са се опитвали, но не можем да се върнем достатъчно назад във времето. Можем само да се срещнем с Глейстър след като е изобретил машината. А всеки Глейстър, който се връща и не успява, увеличава прогресията.
— Да, разбирам.
— Имаш ли някакви идеи?
— Само една, но не ми харесва твърде.
Мингус чакаше.
— Засега сериите Глейстър са в състояние да нарастват до безкрайност — каза Йеронимус. — Затова трябва да им бъде въведено ограничение, за да станат възможни за унищожение.
— Какво ограничение?
— Единственото естествено ограничение е смъртта — отвърна Йеронимус. — То трябва да бъде въведено колкото е възможно по-бързо в сериите, така че да нараства едновременно с тях, като по този начин ги самоограничава и впоследствие самоунищожава.
— Много от нас умряха — каза Мингус. — Но това не засегна нарастването.
— Разбира се, че не. Всички смърти на Глейстър са били нормален завършек на личната времева писта.
