интересуват мотивите ти. Не е ли имала Земята достатъчно императори, диктатори, генералисимуси, военни водачи, велики ханове, шахиншахове, цезари и както поискаш още да ги наречеш? Някои от тях са имали възхитителни мотиви, но единствените хора, които наистина са били облагодетелствани, са те самите.
— Да не би да предпочиташ състоянието на анархия? — попита Мингус.
— Мисля, че да — отвърна Йеронимус. — Единствената слабост на анархията е беззащитността пред хора като теб.
От залата не се чуваше звук. Йеронимус продължи:
— Във всеки случай ти не правиш експеримент със своето време. То е време на други. Ти си дошъл от щастливия и образован двадесети век и налагаш собствените си отживели разбирания на тях. Наистина, Мингус, ти действаш като обикновен колонизатор.
Мингус изглеждаше потресен.
— Трябва сериозно да помисля по този въпрос. Аз искрено вярвах… — Той разтърси ядосано глава. — Странно, че всички ние сме една личност, но възгледите ни са доста различни.
— Не е странно — намеси се Егон. — Дори и при нормални обстоятелства в една личност се съчетават доста различни възгледи.
— Може би трябва да гласуваме решение какво да правим — каза Йеронимус. — Ако смятате, че сме достатъчно цивилизовани, за да гласуваме.
— Вземането на властта е отговорност — намеси се Мингус. — Но и отказването от власт е не по-малка отговорност. Това изисква много внимателно обмисляне от моя страна.
— Може би не — каза Егон. — Може би не трябва изобщо да се замисляш по този въпрос.
— Как така? — попита Мингус.
Председателят се усмихна.
— Аз мисля, че ти съвсем неправилно си разбрал развитието на събитията. Връщайки се тук, ти си престанал да бъдеш император. Така че няма какво да му мислиш.
— Не те разбирам — каза Мингус. — Кой тогава е истинският император?
— Няма „истински“ император — отвърна Егон. — Има само един Глейстър, който е отишъл в бъдещето, взел властта и станал император. Той установил, че му се противопоставя една организация, върнал се в миналото, опитвайки да я подчини на себе си. И бил убит при този си опит.
— Внимавай — каза Мингус.
— Няма какво да внимавам — отговори Егон. — Ние знаем, че пътуването във времето задължително включва дублиране. Единственият закон, който сме сигурни че управлява пътешествията във времето е: нищо не се случва за първи път. Ти, скъпи ми Мордехай, имаш честта да си бил първият император. Но не може да продължава така. След като тук участва пътешествие във времето, трябва да има втори император, за да може вероятностната императорска линия да съществува като такава.
— И ти мислиш, че първият император умира? — попита Мингус.
— Или може би се пенсионира — каза Егон. — Дай ми оръжието.
— Коронясваш сам себе си за император ли?
— Защо не? Аз съм Глейстър и поради това съм законен наследник на императорската линия. Дай ми оръжието и аз ще ти позволя да си идеш в мир.
— Направи го — бързо заговори Йеронимус на Мордехай-Мингус. — Дай му оръжието. Той е прав. Пътуването във времето се нуждае от предопределение на събитията. Трябва да има втори император.
— Много добре — каза Мордехай-Мингус. — Ще ти дам оръжието. И щом ти си бъдещият император, няма значение откъде ще го хванеш.
Той насочи револвера към Егон и натисна спусъка. По лицето на Мордехай премина изражение на учудване. Той се вцепени, а после падна. Оръжието падна от ръката му и се търкулна по пода. Спря пред краката на Йеронимус.
Йеронимус вдигна оръжието. Той се наведе за миг над Мордехай и после погледна Егон.
— Той е мъртъв.
— Май че имаме нов император — каза Егон.
— Наистина — отговори Йеронимус и му подаде оръжието с приклада напред.
— Благодаря ти, братовчеде — каза Егон и прибра оръжието. — Значи нямаш имперски амбиции?
— Амбиции да, но не имперски. Освен това, Егон, имам едно предчувствие.
— Вече не съм Егон — каза председателят. — Заради симетрията, се преименувам в Мингус… Какво е предчувствието ти?
— Мисля, че чух един глас да казва: „Императорът е роб на времето.“
— Само това ли?
— Това чух — каза Йеронимус.
— Колко странно, мрачно и зловещо — замислено произнесе новият Мингус и се ухили. — А ти как го разбираш?
— Намеква ми за нещо неприятно, но не знам какво. Приеми го буквално.
— Добре — отвърна Мингус. — Ти ми даде едно предсказание и една империя, и аз ти благодаря от сърце и за двете, но особено за империята. А сега, с какво мога да ти услужа?
— Ще ми направиш ли едно императорско благодеяние?
— Да, каквото пожелаеш.
— Тогава иди да си управляваш империята и остави мен и останалите да правим онова, което трябва.
— Това е направо глупаво — каза Мингус. — Но ще го направя. Господ знае какви усложнения бих предизвикал, ако започна да убивам Глейстъровци. Само недей забравя…
Мингус млъкна. Един човек току-що се бе материализирал върху подиума до него.
Човекът бе възрастен, със сива брада и сбръчкано лице. Очите му бяха потъмнели и почервенели.
— Кой си ти? — попита Мингус.
— Аз съм ти, Егон. Аз съм Мордехай, аз съм Йеронимус, аз съм останалите. Аз съм императорът, в който ще се превърнеш ти. Дойдох тук, за да те помоля да абдикираш сега и да промениш онова, което още може да бъде изменено.
— И защо трябва да го правя? — попита Мингус.
— Защото императорът е роб на времето.
— Но това са глупости, старче. Кой си ти всъщност? Йеронимус, това ми прилича на някакъв театрален трик, който си измислил.
— Не мога да знам какво ще бъде поведението ми на стари години, ако намекваш за това.
— Абдикирай — настоя старецът.
— Никой не обича досадниците — каза Мингус, насочи пистолета си и стреля.
Не последва видим ефект. Старецът ядосано поклати глава.
— Аз не мога да бъда убит — каза той. — Поне не тук, не сега и не от теб! Реалността е позиционна, както ще научиш, когато пораснеш. А сега трябва да се връщам на работа.
— Какво работиш? — попита Йеронимус.
— Всички роби вършат еднакво безсмислена работа — отговори старецът и изчезна.
Мингус яростно почеса брадата си.
— Само дух ни трябваше, че да продължава комедията! Йеронимус, отиваш ли някъде?
Йеронимус настройваше машината на времето.
— Тръгвам на пътешествие — отговори той.
— Къде?
— При един стар приятел.
— Кой? Обясни за какво говориш.
