на семейство Кармайкъл.
Колата им беше в гаража. Прозорците продължаваха да бъдат отворени, масичката за бридж подредена и всички лампи светеха, точно както снощи. Това напомни на Малън един разказ, който бе чел някога за кораб, който плавал с вдигнати платна и на борда му всичко било наред, но нямало жива душа.
— Чудя се дали да не се обадим на някого — сподели той с Филис, когато се върна. — Сигурен съм, че нещо не е наред.
— Разбира се. Но на кого да се обадим? — Те бяха нови в квартала. Поздравяваха се с три или четири семейства, но нямаха представа кой би могъл да познава Кармайкълови.
Проблемът бе разрешен от звънването на телефона.
— Ако е някой от съседите — каза Джим, докато Филис вдигаше слушалката, — попитай.
— Ало?
— Ало. Мисля, че не ме познавате. Аз съм Мариан Карпентър. Живея малко по-надолу до пресечката. Чудех се дали съпругът ми не е дошъл до вас? — Металическият телефонен глас излъчваше тревога, страх.
— Ами не. Никой не е идвал тази сутрин.
— Разбирам — тънкият глас позаекна.
— Мога ли да ви помогна? — попита Филис.
— Просто не мога да разбера — отговори госпожа Карпентър. — С Джордж, съпруга ми, закусихме заедно сутринта. После той се качи в спалнята да си вземе сакото. И повече не го видях.
— Ооо…
— Сигурна съм, че не се е връщал долу. Аз се качих да разбера защо се бави, понеже щяхме да излизаме, но него го нямаше. Помислих, че си прави шега с мен, макар че Джордж никога през живота си не се е шегувал. Затова погледнах из гардеробите, под леглата. След това го потърсих в килера, попитах у съседите, но никой не го е виждал. Помислих, че може да е дошъл до вас, понеже споменаваше нещо такова…
Филис й разказа за изчезването на семейство Кармайкъл. Двете поговориха още няколко секунди и затвориха.
— Джим — каза Филис. — Това не ми харесва. По-добре кажи в полицията за семейство Кармайкъл.
— Ще станем за смях, ако изведнъж се окаже, че са били на гости у приятели в Олбъни например.
— Ще трябва да рискуваме.
Джим намери номера на полицията и го набра. Линията беше заета.
— Ще отида дотам.
— И вземи тези неща със себе си. — Тя му подаде торбата с храните със странни етикети.
Капитанът от полицията Леснър беше търпелив червендалест човек, който изслушваше безкрайна редица хора, които цяла нощ и през по-голямата част от сутринта му се оплакваха. Хората от патрулите бяха изморени, сержантите също, а той бе най-изморен от всички. Въпреки това той покани господин Малън в кабинета си и го изслуша.
— Искам да напишете всичко, което ми разказахте — каза Леснър, когато Малън свърши. — Снощи ни се обади и един съсед на семейство Кармайкъл. Опитваме се да ги намерим. Със съпруга на госпожа Карпентър станаха десет за два дни.
— Десет какво?
— Изчезнали.
— Господи — въздъхна леко Малън. Той стисна леко торбата с продуктите. — Всички ли са от града?
— Всички — прегракнало изрече капитан Леснър. — От район Вейнсвил в града. Всъщност от четири квартала в него. — Той назова имената на улиците.
— Аз живея там — каза Малън.
— Аз също.
— Имате ли някаква представа кой… Кой би могъл да е похитителят? — попита Малън.
— Не смятаме, че е похитител — отвърна Леснър, докато палеше двадесетата си цигара за деня. — Няма никакви бележки за откуп. Няма подбор. Голяма част от отвлечените не си струва да бъдат отвличани изобщо. А просто ей така някой да отвлича без подбор… Не, не става!
— Тогава някой маняк?
— Сигурно. Но как би могъл да отвлече цели семейства? Или пък възрастни мъже, едри като вас? Пък и къде ги крие? Тях или труповете? — Леснър яростно смачка цигарата. — Изпратил съм хора да претърсят всяко ъгълче на града. Всяко ченге в кръг от двадесет мили търси. Щатската полиция спира колите. И не сме намерили нищичко.
— О, има още нещо. — Малън му показа стоките със странни етикети.
— И за това нищо не мога да кажа — тъжно си призна капитан Леснър. — Нямах много време да се занимая с този въпрос. Получихме и други оплаквания… — Телефонът започна да звъни, но Леснър не му обърна внимание. — Прилича на някаква черна борса. Ментета. Изпратих няколко от тези неща за лабораторен анализ в Олбъни. Опитвам се да проследя доставчика. Може да е от чужбина. Всъщност ФБР може да… Дяволите да го вземат този телефон!
Той сграбчи слушалката.
— На телефона Леснър. Да… да. Сигурна ли си? Разбира се, Мери. Веднага идвам. — Той затвори. Червеното му лице внезапно бе загубило цвета си.
— Беше сестрата на съпругата ми — обясни той. — Жена ми я няма!
Малън подкара към къщи като луд. Натисна рязко спирачките и едва не удари глава в предното стъкло. Влезе тичешком вкъщи.
— Филис! — извика той. Къде е тя? О, Господи, помисли си. Ако я няма…
— Какво се е случило? — попита Филис и се появи откъм кухнята.
— Помислих… — Той я сграбчи и я прегърна до задушаване.
— Еее, хайде — усмихна се тя. — Не сме младоженци, де. Все пак сме женени вече година и половина…
Той й разказа какво бе научил в полицията.
Филис огледа хола. Преди седмица й изглеждаше толкова уютен и весел. А сега сянката под дивана я ужасяваше. Отворената врата на шкафчето я караше да потръпне. Разбра, че никога вече няма да бъде същото.
На вратата се почука.
— Не отивай — каза Филис.
— Кой е? — попита Малън.
— Джо Дътън, съседът. Предполагам, че сте чули новината?
— Да — отговори Малън, застанал зад затворената врата.
— Започнахме да барикадираме улиците — каза Дътън. — Ще проверяваме всеки, който идва или излиза. Ще спрем това нещо сами, щом полицията не може. Искаш ли да се присъединиш?
— Разбира се — отговори Малън и отвори вратата. Ниският набит мъж беше облечен в стара военна куртка и държеше в ръка шестдесетсантиметрова палка.
— Ще покрием тези квартали като с одеяло — каза Дътън. — Ако отвлекат още някого, ще трябва да бъде само изпод земята.
Малън целуна жена си и тръгна с него.
Този следобед в залата на училището имаше общо събрание. Всички от засегнатите квартали бяха тук и още толкова от гражданите от останалите квартали, колкото можеше да побере залата. Първото, което установиха, бе, че въпреки блокадите, от Вейнсвил липсваха още трима души.
Капитан Леснър им съобщи, че е поискал помощ от Олбъни. Насам се бяха насочили хора от специалните сили, както и служители на ФБР. Той заяви искрено, че не знае какво или кой върши всичко това, нито пък защо го прави. Не можеше даже да предположи защо всички от изчезналите са само от една
