част от Вейнсвил.
Бе получил отговор от Олбъни по отношение на храните със странни етикети, които изглежда бяха доставени по целия район. Химиците, които ги бяха изследвали, не бяха открили никакви следи от отровни вещества. Това като да оборваше възникналата теория, че храната е била използвана за дрогиране на хората, за да ги накара да излязат от къщите си и да отидат при онова, което ги отвличаше. Въпреки това, той предупреди хората да не ги ядат. Все пак не можеха да бъдат сигурни в нищо.
Фирмите, чиито етикети бяха използвани, отказаха да знаят нещо по този въпрос. Те се готвеха да повдигнат обвинение срещу онзи, който бе използвал неправомерно етикетите им.
Говори и кметът, който любезно ги посъветва да не губят кураж, защото гражданските власти са се заели с работата.
Естествено, кметът не живееше във Вейнсвил.
Събранието завърши и мъжете се върнаха по барикадите. Тръгнаха да си търсят дърва за огрев за през нощта, но се оказа, че няма нужда. От Олбъни пристигна помощта — цяла кавалкада мъже и оборудване. Четирите квартала бяха заобиколени от въоръжена охрана. Всеки бе снабден с ръчен прожектор и районът бе поставен под блокада за осем часа.
Господин Картър изпусна цялото това напрежение. Той бе целият ден на риболов. Върна се при залез с празни ръце, но щастлив. Охраната го пусна и той си влезе вкъщи.
— Много хубав ден за риболов — заяви той.
Семейство Малън прекара ужасна нощ. Стояха облечени, придремваха на пресекулки, наблюдаваха светлините на прожекторите, които просветваха през прозорците и слушаха трополенето на пазачите.
Осем часа в неделя сутринта — още двама души изчезнали. Изчезнали от квартали, охранявани по- строго от концентрационен лагер.
В десет часа, след като отхвърли всички възражения на семейство Малън, господин Картър метна на рамо рибарската си кошница и тръгна. От тринадесети април не бе пропускал ден за риболов и нямаше намерение да пропусне нито един през целия риболовен сезон.
Неделя по обяд — още един изчезнал, с което станаха общо шестнадесет.
Неделя един часа — всички изчезнали деца се намериха!
Полицейска кола ги бе открила на един път в покрайнините на града. Бяха осем, включително и момчето на семейство Кармайкъл, и се движеха замаяно към къщите си. Всички бяха закарани в болницата. Новината се разпространи от уста на уста по-бързо, отколкото ако я бяха написали във вестника или съобщили по радиото. Децата бяха напълно здрави. След като ги прегледаха психиатрите, бе установено, че те не си спомнят къде са били или как са били закарани там. Всичко, което психиатрите успяха да разберат, бе, че са изпитвали някакво чувство че летят, придружено с прилошаване. Децата бяха задържани в болницата под охрана за по-безопасно.
Но между обеда и вечерта от Вейнсвил изчезна друго дете.
Тъкмо преди залез господин Картър се прибра. В кошницата си носеше две големи дъгови пъстърви. Той поздрави весело дъщеря си и зет си и отиде в гаража да почисти рибите.
Джим Малън излезе в задния двор и се загледа намръщено подире му. Искаше да попита стареца за нещо, което беше му казал преди един или два дена. Не можеше да си спомни какво беше, но му се струваше важно.
Съседът, чието име не успя да си спомни, го поздрави през оградата.
— Малън — каза той. — Аз мисля, че знам.
— Какво? — попита Малън.
— Изучавал ли си различни теории? — заговори съседът.
— Разбира се.
Съседът беше костелив мъж, облечен с риза и сако. Плешивата му глава блестеше в червено от залеза.
— Тогава слушай. Не може да е похитител. Защото в метода му няма смисъл. Така ли е?
— Да, струва ми се, че е така.
— И маняк не е. Как би могъл да отмъкне петнадесет души? И да върне децата? Даже и група маняци не би могла да направи това, особено с толкова полицаи наоколо. Така ли е?
— Продължавай. — С ъгълчето на окото си, Малън видя дебелата съпруга на съседа да слиза по задните стълби. Тя се приближи до тях и заслуша.
— Същото се отнася и за група престъпници, дори и за марсианци. Не е възможно да го направят, а и да можеха, няма смисъл. Трябва да търсим нещо
Малън мълчеше. Погледна жената. Тя също го гледаше със скръстени върху домашната престилка ръце. Всъщност се беше втренчила в него. „Може ли да ми е ядосана за нещо? — помисли си Малън. — Какво ли съм й направил?“
— Единственият отговор — каза бавно съседът му — е, че тук някъде наоколо има дупка. Дупка в пространствено-временния континуум.
— Какво! — възкликна Малън. — Май не те разбирам.
— Дупка във времето — обясни плешивият инженер. — Или дупка в пространството. Онова, което се случва е следното: някой стъпва в тази дупка и готово! Той вече е някъде другаде. Или в друго време. Или и двете. Тази дупка не може да се види, разбира се, защото е в четвъртото измерение, но тя е тук. Аз виждам нещата така. Ако се проследят движенията на тези хора, може да се види, че всеки от тях е минал през някое местенце и… изчезнал.
— Хммм — Малън обмисли чутото. — Това ми звучи интересно, но нали знаем, че много от хората са изчезнали направо от домовете си.
— Да — съгласи се съседът. — Чакай да помисля… Знам! Дупката във време-пространството не е постоянна. Тя се движи. Първо е била в къщата на Карпентър, после се е преместила без всякаква посока…
— А защо не излиза от района на тези четири квартала? — попита Малън, който продължаваше да се чуди защо жената на съседа го фиксира с поглед и плътно стиснати устни.
— Ами тя трябва да има и някакви ограничения — отговори съседът.
— А защо децата бяха върнати?
— О, за бога, Малън, не можеш да искаш от мен да знам всичко. Все пак това е една добра работна теория. Преди да разберем повече, трябва да разполагаме с повече факти.
— Ей, здрасти! — извика господин Картър, който се появи откъм гаража. Той вдигна двете пъстърви, добре почистени и измити. — Пъстървата е трудна за улавяне, но е най-вкусната храна! — Той се насочи спокойно към къщата.
— Аз пък имам по-добра теория — каза жената на съседа и подпря юмруци на хълбоците си.
Двамата мъже се обърнаха към нея.
— Кой е единственият човек тук, който изобщо не се тревожи от онова, което става? Кой ходи навсякъде с една торба, в която
— О, не — каза Малън. — Не и татко Картър. Той си има цяла философия по отношение на риболова…
— Хич не ме интересуват философиите! — изкряска жената. — Той ви лъже, но мен не може да излъже! Аз знам, че той е единственият човек наоколо, който ни най-малко не се бои и всеки ден се върти насам- натам и един линч сигурно няма да е никак лош по отношение на него!
Като каза това, тя се врътна и побърза да се прибере.
— Слушай, Малън — каза плешивият съсед. — Извинявай. Знаеш какви са жените. Тя е разтревожена, макар че Дани е в безопасност в болницата.
— Разбирам — каза Малън.
— Тя не разбира пространствено-временния континуум — продължи той искрено. — Но аз ще й го обясня довечера. Утре сутринта ще ти се извини. Ще видиш.
Двамата мъже се ръкуваха и се върнаха по къщите си.
