защо. Килпепър бе сигурен, че обяснението е относително просто. Почти пред очите му… И все пак невидимо.
Той приседна в сянката и се облегна на кораба. Опита се да мисли.
Около пладне Арамик, лингвистът, се приближи до него. Той започна да хвърля една по една книгите си към стените на кораба.
— Ядосан си — каза Килпепър.
— Предадох се — отвърна Арамик. — Тези животни вече не ми обръщат никакво внимание. Едва си отварят устите. И престанаха да играят.
Килпепър се изправи и отиде до животните. Те наистина не изглеждаха весели. Мотаеха се наоколо, като да бяха в последен стадий на умора.
Саймънс стоеше до тях и записваше нещо в малък бележник.
— Какво им има на малките ти приятели? — попита Килпепър.
— Не знам — отговори Саймънс. — Може би са били толкова възбудени, че не са могли да спят снощи.
Жирафоподобното същество изведнъж падна. После бавно се завъртя настрани и замря.
— Това е странно — каза Саймънс. — За пръв път виждам някое от тях да прави така. — Той се надвеси над падналото животно и потърси пулс. Изправи се след няколко секунди.
— Няма признаци на живот — каза той.
Две от по-малките с лъскава черна козина също паднаха.
— О, Боже — възкликна Саймънс. — Какво пък става сега?
— Боя се, че знам — обади се Морисън, който излезе от кораба с посивяло лице. — Бактерии.
— Капитане, чувствам се като убиец. Мисля, че ние убихме тези бедни животни. Нали помниш, че ти казах, че на тази планета няма следи от микроорганизми? Помисли си само колко много сме им донесли ние! Бактериите просто текат от нашите тела към тези нещастници, които нямат никакви съпротивителни сили. Не бива да забравяме това.
— Май ми беше казал, че във въздуха има няколко дезинфектиращи агента? — попита Килпепър.
— Очевидно не действат достатъчно бързо — Морисън се наведе и огледа едно от дребните животни. — Сигурен съм в това.
Останалите животни около кораба също падаха и оставаха неподвижни. Капитан Килпепър се огледа тревожно.
Един от мъжете от екипажа тичаше към тях и махаше с ръка. Беше още мокър след плуването в езерото.
— Сър — задъхано каза той. — Там, около водопада… животните…
— Знам. Докарай всички от хората ни тук.
— Не е само това, сър — продължи мъжът. — Водопадът… Разбирате ли… Водопадът…
— Добре де, изплюй камъчето.
— Той спря, сър. Спря да тече.
— Веднага докарай всички!
Човекът се затича обратно. Килпепър се огледа, макар че не знаеше какво търси. Кафеникавата гора беше тиха. Твърде тиха.
Той почти се досещаше за отговора… Килпепър осъзна, че лекият, нежен ветрец, който духаше постоянно, бе спрял.
— Ама какво, по дяволите, става? — разтревожено попита Саймънс. Всички тръгнаха към кораба.
— Не ви ли се струва, че слънцето потъмнява? — прошепна Морисън. Не бяха сигурни. Беше пладне, но слънцето наистина като че ли не блестеше толкова силно.
Хората от екипажа, блестящи от влагата, идваха тичешком откъм водопада и езерцето. По заповед на Килпепър всички се качиха в кораба. Учените останаха навън и заоглеждаха потъналата в тишина земя.
— Какво ли може да сме направили? — попита Арамик. Той потръпна при вида на изпопадалите животни.
Мъжете, които бяха отишли да изследват стълба, с тичане се спуснаха от хълма. Тичаха с препъване през високата трева, като че ли самият Дявол ги гонеше по петите.
— Какво има? — попита Килпепър.
— Този проклет стълб, сър — задъхано каза Морена. — Той се завърта!
Стълбът, тази километрова метална маса от невероятно твърд метал, се завърта?
— Какво ще правим? — попита Саймънс.
— Връщайте се в кораба — измърмори Килпепър. Чувстваше как отговорът се оформя в ума му. Нужно му беше само още едно мъничко доказателство. Само едничко…
Животните скочиха на краката си! Червено-сребърните птички започнаха отново да прехвръкват във въздуха. Хипожирафът също се вдигна на крака, изпръхтя и хукна нанякъде. Останалите животни го последваха. Откъм гората на ливадата нахлу поток от други странни животни.
С пълна скорост те се насочиха на запад, далеч от кораба.
— Бързо всички в кораба! — извика внезапно Килпепър. Сега вече знаеше. Всичко му стана ясно и той само се надяваше корабът му да бъде навреме надалеч в космоса.
— Бързайте, дяволите ви взели! Включете двигателите! — развика се той на обърканите хора от екипажа.
— Но ние не сме си събрали уредите — възрази Саймънс. — Не виждам нуждата от такова…
— Обирайте си крушите! — изрева капитан Килпепър и забута учените към кораба.
Изведнъж от запад се проточиха дълги сенки.
— Капитане, още не сме приключили с изследванията…
— Ще имате късмет, ако не приключите с живота си — изръмжа им Килпепър, докато ги вкарваше през вратата. — Още ли не сте готови? Затворете вратата! Всичко да се затегне!
— От завъртането на стълба ли е това? — заговори Саймънс, който настигна Морисън в коридора на кораба. — Добре, де, предполагам, че това е някоя суперраса, която…
— Този въртящ се стълб е ключ, поставен в сферата на тази планета — каза Килпепър, който тичаше към мостика. — Той изчиства това място. Целият свят — животните, реките, вятърът — всичко изчезва.
Той набра координати за бързо издигане.
— Затегнете коланите — каза той и продължи: — Представете си само едно място, където от дърветата растат всякакви прекрасни плодове. Където няма бактерии, които да те разболеят, където няма нито една остра скала или камък, в които да се нараниш или да се спънеш. Място, пълно с чудни, приятни и весели животни, където всичко е предназначено, за да ти достави удоволствие.
— Детска градина!
Учените се втренчиха в него.
— Стълбът е ключ. Когато кацнахме без разрешение, това място се развали. Сега някой почиства планетата.
Навън сенките се бяха проточили надалеч през моравата.
— Дръжте се — каза Килпепър и дръпна лоста за излитане. — За разлика от животните-играчки на мен не ми се иска да се срещам с децата, които си играят тук. А още по-малко ми се иска да срещам родителите им.
Информация за текста
© 1953 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
Restricted Area, 1953
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
