Резултатът

възпламенители по осемнадесет часа на ден и затова се измъкнах. Има ли някой друг жив?

— Не. Но защо не съм те видял тогава? — Той се загледа в дрипавото красиво момиче и една неясна мисъл се зароди в главата му. Той се пресегна и докосна ръката й. Тя не се дръпна, но красивото й лице изрази раздразнение.

— Истинска съм — каза тя грубо. — Трябва да си ме виждал в Базата. Не помниш ли?

Той се опита да си спомни времето, когато имаше База — като че ли преди векове. Там наистина имаше едно чернокосо момиче, което никога не го забелязваше.

— Мисля, че бях умряла от студ — говореше тя. — Или съм изпаднала в кома няколко часа след излитането на кораба ти. Скапана му е отоплителната система на този кораб! — Тя потръпна при спомена.

— Изобщо не съм я включвал, за да не хабя кислорода — обясни той. — Поддържах въздух и топлина само в пилотската кабина. Когато ми трябваха провизии, използвах космически костюм, за да ходя до склада.

— Радвам се, че не си ме видял — засмя се тя. — Трябва да съм изглеждала дяволски зле, мъртва и покрита цялата със скреж. Кой знае на каква спяща красавица съм щяла да ти заприличам! И така, значи съм замръзнала. Когато си отворил всички помещения, съм оживяла. Това е цялата история. Предполагам, че не е станало за един ден. Но интересно, как така не си ме видял.

— Предполагам да е, защото никога не съм поглеждал в складовите помещения — отвърна той. — Доста бързо установих, че не са ми необходими онези запаси. Смешно. Мисля, че наистина отворих всички помещения, но не си спомням…

Тя погледна надписа върху стената.

— Какво е това?

— Мислех да оставя нещо като паметник…

— Че кой ще го прочете? — практично попита тя.

— Вероятно никой. Беше една глупава идея. — Той се концентрира. След няколко секунди гранитната стена беше гладка. — Още не разбирам как е възможно да си останала жива — заговори той с учудване.

— Ето, че съм. Аз пък не разбирам, как ти го правиш това — тя посочи към стола и стената. — Но приемам факта, че го можеш. Защо и ти не приемеш факта, че съм жива?

— Не ме разбираш — отвърна мъжът. — Аз много искам да си имам компания. Особено пък женска. Просто… Я се обърни с гръб.

Тя се подчини, но го погледна въпросително. Той набързо изчисти наболата си брада и си създаде чисти и изгладени панталони и риза. След това съблече изпоцапаната си униформа, облече новите дрехи, разруши парцалите и след като се замисли за миг, си създаде гребен и вчеса обърканата си коса.

— Добре — каза след малко. — Вече можеш да се обърнеш.

— Не е лошо — усмихна се тя, след като го огледа. — Дай да използвам и аз този гребен и… Би ли ми направил една рокля? Дванадесети размер. Обаче гледай да направиш съответните извивки на място.

На третия опит той успя да се справи както трябва. Никога не беше предполагал, че женските форми са толкова капризни. А после й направи чифт златни сандали с високи токове.

— Малко са тесни — каза тя когато ги обу. — И не са особено практични, като няма тротоари. Но много ти благодаря. Този номер, дето го правиш, наистина решава проблема с коледните подаръци, нали? — Тъмната й коса блестеше под блясъка на обедното слънце и тя изглеждаше много красива, топла и по човешки.

— Виж дали и ти не можеш да създаваш — настоя той, нетърпелив да сподели невероятната си нова способност с нея.

— Вече се опитах — каза тя. — Не става. Май този свят продължава да бъде по-благосклонен към мъжете.

Той се намръщи.

— Как да съм напълно сигурен, че си истинска?

— Пак ли започваш? Да си спомняш да си ме създавал, майсторе? — попита тя подигравателно, докато се навеждаше да закопчае каишката на сандала си.

— Мислех си… за жени — мрачно промълви той. — Може да съм те създал насън. Защо подсъзнанието ми да няма същата сила като будния ми ум? Може да съм те оборудвал с памет, да съм ти създал минало. Така би станала невероятно приятна за компания. Ако те е създало подсъзнанието ми, то би взело достатъчно мерки съзнателният ми ум да не разбере.

— Глупости!

— Защото, ако съзнателният ми ум би разбрал — продължи да говори той, — щеше да отхвърли съществуването ти. Твоята функция като създание на моето подсъзнание би била да не ми позволиш да разбера това. Да докажеш по всякакъв начин, по логичен път, че ти си…

— Я се опитай тогава да направиш една жена, щом мислиш, че умът ти е толкова силен! — Тя скръсти ръце и се облегна в стола, като кимна уверено.

— Добре. — Той се загледа в стената на пещерата и там започна да се появява жена. Тя беше с размазани очертания, едната ръка бе твърде къса, краката доста дълги. Той се концентрира и успя да направи пропорциите доста прилични. Но очите на създанието бяха поставени под странен ъгъл, раменете и гърбът му бяха безформени и грозно извити. Бе създал черупка без мозък или вътрешни органи и мускули. Той я изкомандва да говори, но от безформената уста излезе само някакво хъркане. Не беше създал говорен апарат. Той потръпна и разруши кошмарната фигура.

— Не съм скулптор — каза той. — Нито пък Бог.

— Радвам се, че най-после го осъзна.

— Но това не доказва — продължи упорито той, — че ти си истинска. Нямам представа на какво е способно подсъзнанието ми.

— Я направи нещо за мен, ако обичаш — рязко го прекъсна тя. — Изморих се да слушам глупостите ти.

„Обидил съм я — помисли си той. — Тя е единственото друго човешко същество на Земята, а аз я обидих.“ Той кимна, хвана я за ръката и я изведе от пещерата. Върху равнината отпред създаде един град. Беше се опитал да го направи преди няколко дни и сега му бе много по-лесно. Като се ръководеше от детските си спомени и сънища от ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ, той го направи с кули и минарета в черно, бяло и розово. Стените блестяха в червено, а вратите бяха от обкован със сребро ебонит. Кулите се издигаха златно-червени, с проблясващи отгоре им сапфири. Към най-високия опалов купол се извиваше огромно стълбище с перила от млечнобяла слонова кост и хиляди стъпала от мрамор. Имаше езера със синкава вода, над които прелитаха малки птички, а в спокойните дълбини играеха сребърни и златни рибки.

Те тръгнаха да се разхождат из града и той създаде рози за нея. Бели, жълти и червени. Също и гардении със странни цветове. Между две сгради с куполи и кули той създаде огромен басейн с вода. Постави в него яркочервена тапицирана с кадифе лодка и я изпълни с всички храни и напитки, които можеше да си спомни.

Те плуваха из езерото, облъхвани от мекия бриз, който той създаде.

— И всичко това е фалшиво — напомни й той след малко.

Тя се усмихна.

— Не, не е. Можеш да го докоснеш. Значи е истинско.

— Дали ще остане тук след смъртта ми?

— Че на кого му пука? Пък и щом можеш да направиш всичко това, значи можеш да лекуваш и всяка болест. Може би можеш да излекуваш дори старостта и смъртта. — Тя откъсна един цвят от надвисналото над тях растение и вдъхна аромата му. — Ти можеш да предпазиш всичко това от увяхване и смърт. Ти може би ще успееш да направиш същото и за нас. Тогава какъв е проблемът?

— Искаш ли да се махнем? — попита той, като издухваше дима от новосъздадената си цигара. — Искаш ли да си намерим нова планета, недокосната от войната? Искаш ли да започнеш отново?

— Да започна отново ли? Да не би… Може би по-нататък. Сега не ми се иска даже да се приближавам до кораба. Той ми напомня за войната.

Те насочиха лодката по един тесен канал.