— Каква неразбория! — каза Флеминг, когато накрая спряха високо над планетата. — Колко предполагаш ще да е било населението й?
— Около девет милиарда, плюс минус един — каза Хауард.
— И какво предполагаш, че се е случило?
Хауард се усмихна мъдро.
— Има три класически метода на геноцид. Първият е замърсяване на атмосферата с някакъв отровен газ. Близко до него е радиационното замърсяване, което също убива живота на планетата. И накрая съществуват мутирали лабораторни вируси, създадени специално за унищожаване на цялото население в дадена област. Ако такива вируси излязат изпод контрол, те биха могли да унищожат населението на планетата.
— Вируси — каза Флеминг. Той се закашля, без да иска. — Да не би да предполагаш, че…
— Ако бяха все още активни, вече да си умрял. Всичко това трябва да е станало преди стотина години, ако се съди по костите на скелетите. Вирусите умират при липсата на жив носител.
Флеминг кимна доволно.
— Това си е в реда на нещата. О, жалко за хората. Заради войната и така нататък. Но тази планета наистина е наша! — Той погледна през илюминатора към гъстите зелени поля отдолу. — Как ще я наречем, Хауард?
Хауард погледна към полята, които ограждаха бетонните пътища.
— Можем да я наречем Рай II — каза той. — Това място би било рай за фермери.
— Рай II! Много е хубаво — зарадва се Флеминг. — Предполагам, че ще трябва да наемем група, която да почисти всички тези скелети. Защото иначе изглежда доста страшничко.
Хауард кимна. Имаше много детайли, които трябваше да се доизпипат.
— Ще направим това, след като…
Космическата станция премина над тях.
— Светлините! — изведнъж възкликна Хауард.
— Светлините ли? — Флеминг гледаше към отдалечаващата се сфера.
— Когато приближихме. Спомняш ли си? Онези мигащи светлини?
— Вярно — съгласи се Флеминг. — Мислиш ли, че някой може да се е скрил в станцията?
— Трябва да разберем веднага — отвърни мрачно Хауард. Докато Флеминг обръщаше кораба, той отхапа голямо парче от ябълката, която държеше в ръка.
Стигнаха до космическата станция и първото, което видяха, бе друг космически кораб, прилепен към гладката й метална повърхност като паяк. Той беше малък, около една трета от размерите на техния, и един от люковете му беше открехнат.
Двамата мъже облякоха космическите си костюми, затегнаха шлемовете си и се насочиха към кораба. Спряха пред люка. Флеминг го хвана с ръцете си, облечени в ръкавици, и го отвори. Те внимателно насочиха светлините на фенерчетата си навътре, погледнаха и се дръпнаха рязко назад. После Хауард направи нетърпелив знак и Флеминг влезе.
Вътре имаше труп на мъж, полупаднал от пилотското кресло и замръзнал завинаги в това положение. По лицето му бе останала достатъчно плът, за да се види мъката от агонията, но кожата бе надупчена до костта от някаква болест. В задната част на кораба имаше висока купчина дървени сандъци. Флеминг отвори единия и светна вътре с фенерчето.
— Храна — каза Хауард.
— Трябва да се е опитал да се скрие в космическата станция — предположи Флеминг.
— Така изглежда. Но не е успял.
Те бързо напуснаха кораба, доста разстроени. Скелетите бяха нещо по-приемливо. Те можеха все пак да се понесат. Но този труп бе твърде неприятна гледка.
— Е, и кой е запалил светлините? — попита Флеминг, когато стъпиха върху повърхността на станцията.
— Може да са се включили автоматично — замислено произнесе Хауард. — Не е възможно да има оживели.
Те тръгнаха по повърхността на станцията и намериха входа.
— Да влезем ли? — попита Флеминг.
— Че защо? — бързо отвърна Хауард. — Расата е загинала. И така можем да се връщаме и да попълним искането си за собственост.
— Ако има поне един останал жив тук — припомни му Флеминг, — планетата по закон си е негова.
Хауард кимна с нежелание. Би било твърде зле да извършат дългото и скъпо пътешествие обратно до Земята, да се върнат с екипите за наблюдение и чак тогава да установят, че някой подличко си живее в космическата станция. Друго щеше да бъде, ако оживелите се криеха на планетата. Тогава те по закон си имаха правото на собственост. Но човек в космическата станция, която те са пропуснали да претърсят…
— Предполагам, че би трябвало да проверим — каза Хауард и отвори люка на входа.
Вътре попаднаха в абсолютна тъмнина. Хауард обърна лъча на фенерчето си към Флеминг. В жълтата му светлина лицето на Флеминг изглеждаше като стилизирана примитивна маска. Хауард примигна, леко поизплашен от това, което видя, тъй като в момента физиономията на Флеминг бе напълно лишена от човешко излъчване.
— Въздухът може да се диша — каза Флеминг и това веднага му възвърна човешкия облик.
Хауард освободи шлема си и отново светна с фенерчето. Огромните стени като че ли се спускаха върху него. Той бръкна в джоба си, намери една репичка и я пъхна в устата си, за да добие смелост.
Двамата тръгнаха напред.
Половин час вървяха по един тесен, извиващ се коридор и светлината от фенерчетата им отблъскваше мрака отпред. Металният под, който изглеждаше толкова стабилен, започна да пука и скърца и нервите на Хауард се изпънаха. Флеминг като че ли не се тревожеше.
— Тази станция може да е била мястото, от което са бомбардирали — забеляза той след малко.
— Възможно е.
— Тук има тонове метал — продължи да говори Флеминг, като почука с ръка по една от стените. — Предполагам, че ще трябва да го продадем на вторични суровини, освен ако не успеем да намерим някоя машинария, която да върши работа.
— Цената на метала за вторични суровини… — заговори Хауард, но в този момент една секция от пода се разтвори точно под краката на Флеминг. Той изчезна толкова бързо, че даже не успя да извика. А секцията на пода се затвори мигновено.
Хауард отскочи назад, като да го бяха ударили. Фенерчето му се завъртя лудо наоколо и после угасна. Той остана напълно неподвижен с вдигнати ръце, а умът му временно отказа да възприеме действителността.
Шокът отмина бавно, но остави туптяща болка в главата на Хауард.
— … не е добра в момента — довърши без нужда изречението си той. Искаше му се да повярва, че нищо не се е случило.
Той пристъпи наблизо до секцията на пода и повика:
— Флеминг.
Не последва отговор. По тялото му премина тръпка.
— Флеминг! — извика той с всичка сила към гладкия под. После се изправи. Главата му туптеше от болка. Той пое дълбоко дъх, обърна се и се запъти към изхода. Не си позволи да мисли за нищо.
Люкът на изхода обаче бе заварен и даже още не бе изстинал. Хауард го разгледа с нескрит интерес. Пипна го, след това го почука и дори го ритна. После усети как тъмнината го притиска. Той се обърна. По лицето му течеше пот.
— Кой е? — извика той към коридора. — Флеминг! Чуваш ли ме?
Нямаше отговор.
Той отново завика.
— Кой направи това? Защо запалихте светлините на станцията? Какво направихте с Флеминг? — Заслуша се за момент, после продължи, като едва си поемаше дъх. — Отворете люка! Ще си ида и няма да кажа на никого!
