излегна.
— Вече знаеш ли за какво служи станцията? — попита той тъмнината.
— Скоро ще разбера — отговори гласът. — Няма да излъжа доверието им.
Хауард не попита кои са тези, чието доверие няма да излъже Флеминг. Той затвори очи и позволи на тъмнината да го обгърне.
Пътуването продължи дълго. Фенерчето на Хауард бе в ръката му и лъчът блестеше право нагоре, където се отразяваше в полирания метал на тавана. Той автоматично дъвчеше парче бисквит, макар да не усещаше никакъв вкус в устата си.
Около него машината като че ли говореше, но беше език, който той не разбираше. Чуваше скърцането на движещи се части, които протестираха с писък, когато се триеха една в друга. После бълбукането на машинното масло ги успокои и те се задвижиха тихо, идеално. Двигателите ръмжаха. Забръмчаваха неуверено, с прекъсване, а после започваха да бучат тихичко, когато се събуждаха един по един. И едновременно с останалите звуци се чуваше превключването на автоматичните интегрални схеми, които се самонастройваха за работа.
Но какво ли означаваше това? Легнал по гръб със затворени очи, Хауард не разбираше. Единственият му допир е реалността беше онзи бисквит, който дъвчеше, но скоро и него го нямаше и остана само кошмарът.
Той видя скелетите, маршируващи на планетата, всичките онези милиарди същества, подредени в редици, движещи се из опустошените градове, покрай черни поля и из Космоса. Те минаваха като на парад покрай мъртвия пилот, а трупът му ги гледаше със завист. Нека се присъединя към вас — молеше той, но скелетите само поклащаха глави със съжаление, защото пилотът още носеше товара на своята плът. Кога ще изчезне плътта, кога ще бъда свободен от товара си, питаше трупът, но скелетите продължаваха да поклащат глави. Кога ли? Когато машината стане готова и предназначението й бъде установено. Тогава милиардите скелети ще бъдат избавени, а трупът — освободен от плътта си. С разядените си устни трупът молеше да го вземат сега. Но скелетите забелязваха само плътта му, а тя не можеше да изостави храната, натрупана в задната част на кораба му. Те тъжно отминаваха, а пилотът чакаше в кораба си, мечтаейки плътта му да изчезне.
— Да!
Хауард се събуди стреснат и се огледа. Никакви скелети, никакъв труп. Само стените на машината, близо около него. Пребърка джобовете си, но всичката храна се беше свършила. Пръстите му напипаха няколко трохи и той ги постави върху езика си.
— Да!
Той
— Какво става? — попита Хауард.
— Знам — каза триумфално гласът.
— Знаеш ли? Какво знаеш?
— Предназначението си!
Хауард скочи на крака и светна с фенерчето. Звукът на металическия глас отекваше наоколо му и го изпълваше с безумен страх. Изглеждаше ужасно машината да знае предназначението си.
— Какво е предназначението ти? — попита той съвсем тихо. В отговор блесна ярка светлина и затъмни слабия лъч на фенерчето му. Хауард затвори очи и отстъпи. Едва не падна.
Лентата на пода беше неподвижна. Хауард отвори очи и се намери в огромно, ярко осветено помещение. Когато се огледа, видя, че то е облицовано изцяло с огледала.
Стотина Хауардовци го гледаха и той ги гледаше. После се обърна.
Нямаше изход. Но Хауардовците от огледалата не се извърнаха заедно с него. Значи това не бяха огледала.
Стоте Хауардовци започнаха да напредват към центъра на помещението. Те залитаха, а в очите им не светеше капчица разум. Истинският Хауард зяпна и хвърли фенерчето си към тях. То изтрака върху пода.
Мигновено в ума му се оформи мисъл. Това беше предназначението на машината. Строителите й бяха предвидили смъртта си. И бяха построили машина в Космоса. Нейното предназначение бе да създаде хора и да насели отново планетата. Естествено тя имаше нужда от оператор, а онзи, истинският, така и не бе стигнал местоназначението си. И освен това на машината й трябваше матрица…
Но тези прототипи на Хауард бяха явно без разум. Те се мотаеха из помещението, движейки се като автомати, и едва контролираха крайниците си. А истинският Хауард само след миг откри, че се е излъгал. Ужасно.
Таванът се разтвори. Гигантски куки се спуснаха надолу и заедно с тях бляскави ножове, от които се издигаше пара. Стените се разтвориха и показаха гигантски колела и уреди, горящи пещи и стерилно бели повърхности. Все повече Хауардовци влизаха в помещението, а огромните ножове и куки се забиваха в тях и ги повличаха към стените.
Никой от тях не пищеше с изключение на истинския Хауард.
— Флеминг! — извика той. — Не
Сега всичко му стана ясно, всичко си идваше на мястото. Космическата станция, построена по време, когато войната е разкъсвала планетата. Операторът, стигнал до машината, за да умре, преди да успее да влезе. И товарът му от храна, от която като оператор той никога нямало да хапне.
Разбира се! Населението на планетата е било девет или десет милиарда! Гладът трябва да ги е въвлякъл в тази последна, унищожителна война. И през цялото време строителите на машината са се борили с времето и болестта, опитвайки се да спасят расата си…
Но Флеминг не виждаше ли, че
Флеминг-машината не можеше да го разбере, тъй като Хауард отговаряше на всички условия. Последното, което видя Хауард, бе стерилната повърхност на ножа, който блесна към него.
А Флеминг-машината преработваше смлените Хауардовци, режеше ги и ги правеше на пържоли, замразяваше ги и ги пакетираше внимателно в големи количества пържен Хауард, печен Хауард, Хауард със сметанов крем, Хауард с доматен сос, Хауард с пилаф и особено салата Хауард.
Процесът за възпроизвеждане на хранителни продукти беше напълно успешен! Войната можеше да бъде прекратена, защото сега имаше повече от достатъчно храна за всеки. Храна! Храна! Храна за милиардите гладуващи на Рай II.
Информация за текста
© 1954 Робърт Шекли
© 1996 Рени Димитрова, превод от английски
© 1996 Росен Димитров, превод от английски
Robert Sheckley
Paradise II, 1954
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
Робърт Шекли. Събрани разкази, том 2
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
Превод: Рени Димитрова, Росен Димитров, 1996
ISBN: 954-9513-03-3
The Collected Short Fiction, Book Two, 1991
