Робърт Шекли
Разходка
Папазиан се появи, маскиран като човек. Бързо провери дали главата му си е на мястото. „Носът и върхът на обувките трябва да гледат в една посока“ — припомни си той. Всички системи функционираха отлично, включително и компактната душа, захранвана от батерийки за джобно фенерче.
Папазиан се оказа в неразбираемия, свръхестествен Ню Йорк, на кръстопътя на десет милиона човешки съдби.
Той излезе от телефонната кабина, за да се срещне с човеците. Веднага се натъкна на дебел мъж, около четирисетгодишен. Мъжът го спря и попита:
— Ей, приятел, как най-бързо да отида на ъгъла на Четирисет и девета и Бродуей?
Папазиан отвърна без никакво колебание:
— Опипвайте тази стена и когато намерите кухина, тръгвате направо. Този тунел го прокараха марсианците — когато все още бяха марсианци. Излизате точно на ъгъла на Четирисет и осма и Седмо авеню.
— Много остроумно! — промърмори мъжът и продължи, без да докосне стената.
— Какво невежество! — рече си Папазиан. — Трябва да го включа в рапорта.
Но нямаше понятие дали изобщо ще трябва да прави рапорт.
Беше време за хапване. Папазиан влезе в малка закусвалня на Бродуей, близо до Двайсет и осма улица, и попита бюфетчика:
— Бих искал да опитам един от вашите знаменити „хот-дог“.
— Знаменити ли? — изненада се бюфетчикът. — Де да беше дошъл този ден!
— Вече дойде — възрази Папазиан. — Вашите хот-дог се ползват с добра репутация в цялата Галактика. Някои преодоляват хиляди светлинни години само за да опитат тези питки с кренвирш и горчица.
— Глупости! — категорично отсече продавачът.
— Тъй ли? А може би трябва да ви кажа, че в момента половината от клиентите ви са пришълци. Разбира се, гримирани.
Половината клиенти прибледняха.
— Вие какво, чужденец ли сте? — попита бюфетчикът.
— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.
— Е, тогава всичко е ясно.
Папазиан крачеше по улиците. Нищо не знаеше за живота на Земята и се радваше на своето неведение: колко много му предстои да узнава тепърва. Изумително е — изобщо няма представа какво ще прави по-нататък, на какъв ще се прави, за какво ще говори…
— Хей, приятелче! — повика го някакъв минувач. — Ще стигна ли по тази линия до Порт Вашингтон?
— Не знам — каза Папазиан и си беше истината.
За съжаление, в невежеството имаше известно неудобство. Някаква жена им обясни как се стига до Порт Вашингтон. Да научаваш нови неща е доста интересно, но Папазиан смяташе, че незнанието е по- увлекателно.
На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.
Папазиан влезе и я нае. Вярваше, че е постъпил правилно, но дълбоко в душата си се надяваше да е грешка, защото така би било по-забавно.
Влезе млада жена.
— Добър ден. Аз съм госпожица Марш. Изпраща ме агенция. Да ви трябва секретарка?
— Разбира се. Името ви?
— Лилиан.
— Подходящо. Можете да пристъпвате към работа.
— Но тук няма нищо, дори машина.
— Купете всичко необходимо. Ето ви пари.
— А какви ще са изискванията към мен?
— Вие мен ли питате? — с мек укор отвърна Папазиан. — Нямам понятие с какво ще се занимавам дори аз самият.
— А какви са намеренията ви, господин Папазиан?
— Ето точно това искам да си изясня.
— О… Добре. Ще ви потрябват столове, бюро, машина и всичко останало.
— Прекрасно, Лилиан! Да са ви казвали, че сте много хубава?
— Не…
— Е, значи аз греша. Щом вие не го знаете, откъде бих могъл да го знам аз?!
Папазиан се събуди в хотел „Централен“ под името Хол. Махна горната си кожа и я мушна под леглото, за да не се измие.
Лилиан беше вече в кантората и подреждаше новите мебели.
— Имате посетител, господин Папазиан — каза секретарката.
— Отсега нататък за вас съм Хол. Нека влезе.
Посетителят се оказа някакъв дребосък на име Джаспърс.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Джаспърс?
— Изобщо нямам представа с какво — смути се посетителят. — Дойдох при вас, тласкан от някакъв вътрешен порив.
Хол бе напълно забравил къде би могла да бъде неговата Машина за Необяснимите Пориви.
— И къде усетихте този порив? — попита.
— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнайста улица.
— Около пощенската кутия ли? Така и си знаех. Много ми помогнахте, господин Джаспърс. С какво мога да ви помогна?
— Нали ви казах — не знам. Това беше един необясним…
— Така. Но все пак нещо искате, нали?
— Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?
— Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?
— Около стотина години — помоли Джаспърс.
— Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.
Когато посетителят си отиде, Лилиан попита:
— Наистина ли можете да му помогнете?
— Това ще си го изяснявам утре.
— А защо не днес?
— А защо не утре?
— Защото карате да ви чакат, а това не е хубаво.
— Съгласен съм — рече Хол. — Но затова пък е изпълнено с живот. Докато пътешествах, забелязах, че животът е всъщност едно очакване. Значи докато очакваш, трябва да се наслаждаваш на всичко, защото само това можеш.
— Прекалено сложно е за мен.
— В такъв случай напишете някакво писмо.
На тротоара стоеше човек с американското знаме в ръце. Наколо се бяха насъбрали неколцина. Човекът
