Разбира се, реактивната кола увеличи малко дълга му, но…
— Разбира се.
— … но какво от това? Притежаваше всички удобства на света, а взе, че се обеси.
— Обеси се?
— Да — кимна Патис и пак се смръщи. — В къщата му имаше всякакви съвременни удобства, а той се обеси с парче въже. Изглежда от известно време насам не е бил на себе си. — Мръщенето изведнъж изчезна от лицето му и обичайната усмивка се върна. — Но стига за това. Да поговорим за вас.
Патис отвори куфарчето си и усмивката му стана още по-слънчева.
— Сега да прегледаме сметката ви. Дължите ни двеста и три хиляди долара и двайсет и девет цента, заедно с последната ви покупка, нали, господин Карин?
— Точно така — кимна Карин, защото помнеше цифрата от собствените си документи. — Ето вноската ми.
Той подаде на Патис един плик, Патис провери съдържанието му и го прибра в джоба си.
— Добре. Както знаете, господин Карин, вие няма да живеете достатъчно дълго, за да можете да покриете целия си дълг.
— Така е — съгласи се Карин замислено.
Беше едва на трийсет и девет и му оставаха пълни сто години живот, благодарение на чудесата на медицината. При заплата от три хиляди на година обаче не би могъл да изплати дълга си и едновременно с това да издържа семейството си.
— Разбира се, ние не бихме искали да ви лишаваме от необходимите ви удобства, да не говорим за невероятните нововъведения, които планираме за следващата година. Не бихте желали да се лишите от тях, нали господине?
Господин Карин кимна. Разбира се, че искаше да има нови неща.
— Добре, в такъв случай можем да сключим обичайния договор. Ако ни припишете приходите на сина си за първите трийсет години от съзнателния му живот, няма да има проблем да ви отпуснем още кредит.
Господин Патис извади документите и ги разстла на масата пред Карин.
— Подпишете тук, господин Карин.
— Вижте… не съм много сигурен… Бих искал да осигуря на сина си старт в живота, а не да го обременявам с…
— Но, скъпи господине! — прекъсна го Патис. — Това е в интерес и на сина ви! Той живее тук, нали? Той също има право да се радва на лукса, на чудесата на науката!
— Разбира се — съгласи се Карин. — Само че…
— Уважаеми господин Карин, днес средният човек живее като монарх. Преди сто години и най-богатите не са можели да си позволят да купят това, което днес притежават обикновените граждани. Не трябва да гледате на това като на дълг. Става дума за инвестиция.
— Така е — кимна Карин неуверено.
Замисли се за сина си и неговите ракети играчки, звездните му карти, чертежите. Правилно ли би постъпил? Не беше сигурен.
— Но какво ви безпокои? — попита Патис жизнерадостно.
— Просто се чудех — отговори Карин, — дали няма да е малко прекалено, ако посегна на приходите на сина си?
— Прекалено? Скъпи господине! — Патис се разсмя от сърце. — Познавате ли Мелън, който живее малко по-надолу по улицата? Не казвайте на никого, че го знаете от мен, но той вече е заложил заплатите на внуците си за целия им предполагаем живот! А не притежава и половината от това, което би искал! Но ние ще намерим начин да му помогнем. Нашата работа е да обслужваме клиентите си и разбираме това много добре.
Карин видимо омекна.
— И след смъртта ви, притежанията ви ще станат собственост на вашия син.
Така е, помисли си Карин. Синът ми ще разполага с всичките тези чудесни неща, които изпълват къщата. И, в края на краищата, става дума само за някакви си трийсет години от очакваните сто и петдесет.
Подписа със замах.
— Отлично! — възкликна Патис. — А между другото, вашият дом снабден ли е с Централен оператор?
Не беше. Патис обясни, че тази година е разработен нов модел Централен оператор, блестящо постижение на научната и техническата мисъл, чиято цел е да поеме цялото готвене и чистене в къщата, без да се налага собственикът й да помръдне и пръст.
— Вместо по цял ден да тичате насам-натам и да натискате десетина копчета, с новия Централен оператор ще е достатъчно да натиснете само едно! Забележително постижение!
Тъй като струваше само петстотин трийсет и пет долара, Карин подписа поръчката и я добави към дълга на сина си.
Което си е право, право е, мислеше той, докато изпращаше Патис до вратата. Един ден тази къща ще принадлежи на Били. На него и жена му. Несъмнено двамата ще искат да имат най-модерното обзавеждане.
Само един бутон, мислеше той. Така наистина ще се пести време.
След като Патис си тръгна, Карин се отпусна на саморегулиращия се стол и пусна солидопроектора. След като си поигра с копчетата установи, че няма нищо, което би искал да види. Отпусна се на облегалката и задряма.
Нещото в ума му продължаваше да го безпокои.
— Здравей, скъпи! — Събуди се и видя, че жена му се е върнала. Целуна го по бузата и добави: — Гледай!
Беше купила пеньоар секситизатор. Остана приятно изненадан, че е само това. Обикновено Лийла се връщаше от магазина натоварена с повече неща, отколкото би могла да носи.
— Прекрасен е — отбеляза Карин.
Тя се наведе, за да го целуне и се изкикоти — навик, който бе придобила под влиянието на последната звезда от сериалите по солидопроектора. Щеше му се да не беше така.
— Ще отида да поръчам вечерята — добави жена му и отиде в кухнята. Карин се усмихна, защото знаеше, че съвсем скоро тя щеше да поръчва менюто, без да излиза от всекидневната. Настани се удобно на стола и синът му се върна.
— Как е, синко? — попита го той сърдечно.
— Добре — отговори Били неспокойно.
— Какво има, Били? — Момчето гледаше в краката си и не отговаряше. — Хайде, кажи на татко какво се е случило.
Били седна на един неотворен кашон, подпря брадичка на юмрука си и погледна баща си замислено.
— Татко, бих ли могъл да стана главен техник, ако поискам?
Господин Карин се усмихна. Били не можеше да реши дали иска да стане главен техник, или пилот на ракета. Главните техници бяха елита на обществото. Те поправяха машините за автоматични ремонти. Тези машини бяха в състояние да поправят буквално всичко. Все пак човек не би могъл да иска машина, която да поправя машини за поправка на машини. Тъкмо това бе ролята на главните техници.
Само че за тази длъжност имаше много кандидати и в крайна сметка успяваха само най-добрите умове. Били наистина беше умен, но пък му липсваше усет към техниката.
— Възможно е, сине. Всичко е възможно.
— Да, но възможно ли е за мен?
— Не зная — отвърна Карин максимално честно.
— Е, все едно не искам да ставам главен техник — добави момчето, защото долови, че отговорът е „не“. — Искам да стана космически пилот.
— Космически пилот ли, Били? — попита Лийла, която се бе върнала от кухнята. — Но такива няма!
— Има — възрази Били. — В училище ни казаха, че правителството смята да изпрати няколко души на
