Марс.
— Говорят го поне от сто години — усмихна се Карин. — Все още не са го направили.
— Този път ще го направят.
— А защо искаш да отидеш на Марс — попита Лийла и намигна на Карин. — Там няма хубави момичета.
— Момичетата не ме интересуват. Искам да отида на Марс и толкова.
— Няма да ти хареса, скъпи — продължи майка му. — Марс е гадно място без въздух.
— Има малко въздух — продължи да упорства момчето намръщено. — Тук не ми харесва.
— Защо? — попита Карин и стана. — Има ли нещо, което нямаш? Нещо, което искаш?
— Не, сър. Имам всичко, което искам. — Винаги, когато Били го наричаше „сър“, нещо не беше наред и Карин го знаеше.
— Слушай, синко, когато бях на твоите години и аз исках да отида на Марс. Щеше ми се да правя романтични неща. Дори исках да стана главен техник.
— Тогава защо не стана?
— Е… защото пораснах. Дадох си сметка, че в живота има и по-важни работи. Най-напред трябваше да изплатя дълга, оставен ми от баща ми, после срещнах майка ти и…
Лийла се изкикоти.
— … и поисках да имам свой собствен дом. С теб ще е същото. Ще изплатиш дълга си и ще се ожениш както всички нас.
Били остана мълчалив известно време, после дръпна назад черната си коса — права, като на баща му — и облиза устни.
— А как така аз имам дългове, сър?
Карин му обясни внимателно — за нещата, от които се нуждае едно семейство, за да води цивилизован живот, за цената на тези неща. За това, как се плаща тя. За това че е обичайно синовете да поемат част от дълговете на родителите си, когато пораснат.
Мълчанието на Били го дразнеше. Имаше чувството, че момчето го укорява. Сякаш не се бе блъскал като роб с години, за да му осигури такъв лукс!
— Синко — каза той прегракнало, — учил ли си история в училище? Добре. В такъв случай си наясно как е било в миналото. Войни. Знаеш ли как са умирали хората във войните?
Момчето не отговори.
— Или как са превивали гърбове по осем часа на ден, за да свършат някоя работа, с която машините биха могли да се справят преспокойно? И как през цялото време са гладували? Знаеш ли какво е да ти е студено, да те вали дъжд и да няма къде да спиш?
Млъкна, за да получи отговор, но момчето продължаваше да мълчи.
— Ти живееш в най-доброто време, което човечеството познава. Заобиколен си с всички чудеса на изкуството и техниката. Най-добрата музика, най-хубавите книги, най-прекрасните картини… всичко това е на твое разположение. Е, какво ще кажеш? — попита той с по-мек тон.
— Просто се чудех как бих могъл да отида на Марс — каза момчето. — Имам предвид с този дълг. Изглежда няма да е възможно да се отърва от него.
— Разбира се, че не.
— Освен ако не замина с някоя ракета.
— Но не би го направил.
— Разбира се, че не — отговори момчето, но без да е убедено.
— Ще останеш тук и ще се ожениш за някое много мило момиче — намеси се Лийла.
— Разбира се — каза Били. — Естествено. — Изведнъж се засмя. — Това за Марс не го говорех сериозно. Наистина.
— Радвам се, че е така — кимна Лийла.
— Забравете, че го споменах — добави Били и се усмихна вдървено. Стана и изтича горе.
— Сигурно отиде да си играе с ракетите — отбеляза Лийла. — Такъв хитрец е!
Семейство Карин вечеря както обикновено и после стана време господин Карин да отиде на работа. Този месец беше нощна смяна. Целуна жена си за довиждане, качи се на реактивната кола и се понесе към фабриката. Автоматичният портал го разпозна и се отвори. Той паркира и влезе.
Автоматични стругове, автоматични преси — всичко беше автоматично. Фабриката беше огромна и много светла, машините жужаха тихо сами на себе си и вършеха работата си — вършеха я добре.
Карин отиде до края на поточната линия за сглобяване на автоматични перални машини, за да смени работещия там.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Разбира се — отговори мъжът. — Вече цяла година не сме имали брак. Тези нови модели имат вградени гласове. Не светят като старите.
Карин седна на мястото на колегата си и зачака да се появи първата пералня. Работата му беше удивително проста. Седеше там и машините минаваха покрай него. Трябваше само да натисне един бутон върху тях, за да разбере дали са изправни. Винаги бяха изправни. След това машините отиваха в цеха за опаковане.
Най-после по широките ролки на конвейера се появи първата. Карин натисна стартовия бутон.
— Готовност за изпиране — докладва машината.
Карин натисна копчето за изключване и я пусна да премине.
Ах това момче, мислеше си той. Ще порасне ли някога, за да поеме своите отговорности? Ще съзрее ли достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Съмняваше се. Синът му беше бунтар по рождение. Ако някой някога стигнеше до Марс, щеше да е той.
Но тази мисъл не го обезпокои кой знае колко.
— Готовност за изпиране. — Премина още една машина.
Карин си спомни нещо за Милър. Добродушният Милър вечно говореше за планети, непрекъснато се шегуваше, че ще замине някъде, за да заживее без всичките тези удобства. Но не замина. Самоуби се.
— Готовност за изпиране.
Очакваха го още осем часа и той разхлаби колана си, за да се подготви за тях. Осем часа натискане на бутони и слушане на машините, заявяващи готовността си да работят.
— Готовност за изпиране.
Натисна другото копче.
— Готовност за изпиране.
Умът му полетя някъде далеч от работата, която и без това не изискваше кой знае какво съсредоточаване. Едва сега си даде сметка какво го безпокоеше цял ден.
Не му харесваше да натиска копчета.
Информация за текста
© 1952 Робърт Шекли
© 1996 Владимир Германов, превод от английски
Robert Sheckley
Cost of Living, 1952
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
ISBN: 954-584-186-9
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8941]
