Госпожица Мишле и четвъртото измерение

Робърт ШеклиГоспожица Мишле и четвъртото измерение

Запознах се с Чарлз Фостър на вечерята по случай раздаването на наградата „Клейрстън“ в зала „Лийдбитър“ в Странд. Беше втората ми вечер в Лондон. Бях дошъл в Англия с надеждата да привлека нови автори за издателството си. Аз съм Макс Зайдел, собственик на издателство „Манджусри“. Ние публикуваме езотерична литература в Лайпууд, Ню Джърси. Само двама сме — аз и госпожица Томпсън, моята помощничка. Книгите ми се продават добре, но в малък тираж, на вярваща група от хора, които се интересуват от спиритизъм, извънтелесни преживявания, Атлантида, летящи чинни и технологиите на новата ера. Чарлз Фостър бе един от хората, с които бях дошъл да се срещна.

Пам Девър, нашата търговска представителка в Англия, ми показа Фостър. Аз видях един висок, красив мъж на около тридесет и пет години, с купчина червеникаворуса коса, който разговаряше оживено с двама тежкари. До него бе седнала дребна жена, наближаваща тридесетте, с чисто и гладко лице, и прекрасна коса с лешников цвят. Тя слушаше внимателно разговора.

— Това съпругата му ли е? — попитах аз.

Пам се засмя.

— Боже мой, не! Чарлз харесва твърде много жените, за да се ожени за някоя от тях. Това с госпожица Мишле.

— Да не би Мишле да е английско име?

— Не, просто Чарлз така я нарича. Всъщност тя изобщо не прилича на мишка. Може би по-скоро на малка маймунка или дори на росомаха. Тя е Мими Ройс, фотографка на висшето общество. Доста богата е… Чувал ли си за текстилните фабрики „Ройс“ в Ланкашър… И горкичката, обожава Чарлз.

— Струва ми се привлекателен мъж — отбелязах аз.

— Предполагам, че е така — отвърна Пам. — Ако ти харесва този тип мъже. — Тя ме погледна, за да разбере как възприемам думите й и когато видя изражението ми се засмя.

— Да, аз съм наистина пристрастна — призна тя. — Чарлз бе доста увлечен но мен, докато не откри истинската си любов.

— Която бе…

— Самият той, разбира се. Ела, нека те представя.

Фостър познаваше издателство „Манджусри“ и бе заинтересуван да публикува нещо при нас. Смяташе, че ще бъдем полезни за пропагандиране на таланта му, особено след като „Парацелус прес“ се бе изложил толкова с последната му книга „Пътешествие през окото на тигъра“. Във Фостър имаше нещо открито и детско. Той говореше с висок, ясен британски акцент, който ме караше да си представя разходка с лодка по Темза през мъглив есенен ден.

Чарлз беше от онзи тип писатели на езотерична литература, който търси приключения и после ги описва със самонадеян стил. Той търсеше… Е, как ли бих могъл да го нарека? Отвъдното? Окултното? Връзката? След двадесет години в този бизнес, аз още не знам как да опиша с едно просто изречение вида на книгите, които издавам. В последната книга на Чарлз Фостър се разказваше за трите месеца, които той бе прекарал с един балучистански дервиш в пустинята Куш при невероятно сурови условия. И какво знание бе получил там? Пряко, макар и повърхностно познание за неделимото единство на нещата, чувство за мъчителността и величието на съществуването… Накратко казано, обикновените неща. Но бе написал книга за тях. И това също бе нещо обикновено.

Ние си определихме среща за обяд на следващия ден. Аз наех кола и пристигнах в къщата на Чарлз в Оксфордшайър. Тя бе красива стара сграда с дебел сламен покрив, построена в средата на пет акра хълмиста земя. Наричаше се колибата „Сепой“, въпреки факта, че имаше пет спални и три гостни. Всъщност не принадлежеше на Чарлз, както той ми съобщи веднага. Беше собственост на Мими Ройс.

— Но тя ми позволява да я използвам когато поискам — каза той. — Мишлето е толкова мила. — Той приличаше на охранено дете, което извори за любимата си леля. — Тя толкова се интересува от малките ми приключения, от пътешествията ми из областта на връзката между реалността и неизразимото… Настоява да печата моите ръкописи само заради удоволствието да ги прочита първа.

— Та това е прекрасно — казах му аз. — При цените, които искат напоследък за машинопис…

Точно в този момент Мими влезе, носейки чая. Фостър я изгледа с пълно безразличие. Или той не забелязваше обожанието й, или бе решил да не му обръща внимание. Мими пък като че ли нямаше нищо против. Аз разбрах, че съм свидетел на Британския Национален Начин за изразяване на сърдечните връзки — прикрити, завоалирани и ненатрапчиви. След като ни сервира, тя се оттегли и двамата с Чарлз поговорихме известно време за аурата и невидимите нишки, след което стигнахме до темата, представляваща реален интерес и за двама ни — следващата му книга.

— Ще бъде малко необикновена — каза ми той, след като се облегна и заразглежда пръстите си.

— Ново духовно приключение ли? — попитах аз. — В каква област?

— Познай! — възкликна той.

— Чакай да видим. Да не би случайно да отиваш в Мачу Пикчу да търсиш нови данни за кацането на космически кораби?

Той поклати глава.

— Елтън Трейвис вече пише по тази тема за издателство „Мистични разкрития“. Не, следващото ми приключение ще се състои тук, в колибата „Сепой“.

— Да не си открил някой дух или полтъргайст тук?

— Нищо толкова земно.

— Тогава наистина нямам представа — казах аз.

— Моето предложение е да създам един вход към неизвестното тук, в колибата „Сепой“ и да премина през него към невъобразимото — заяви Фостър. — А после, разбира се, да опиша онова, което съм открил там.

— Интересно — казах аз.

— Запознат ли си с работите на фон Хелмхолц?

— Не беше ли онзи, които гледал на карти „Таро“ на Фредерик Велики?

— Не, той е бил Манфред фон Хелмхолц. Аз говоря за Вилхелм, известният математик и учен от деветнадесети век. Той твърдял, че е теоретически възможно да се погледне направо в четвъртото измерение.

Аз се замислих, но думите му не ми говореха нищо особено.

— Това „четвърто измерение“, за което говори той — продължи Фостър, — е синоним на духовната или етерична страна на мистиката. Името на това място се променя с годините, но областта си е все същата.

Аз кимнах. Макар и да не искам, аз вярвам. Точно това ме е накарало да се занимавам с тази си дейност. Но също така знам, че в тази област илюзията и самоизмамата са правило, а не изключение.

— Но тази духовна страна на четвъртото измерение е също и нашата ежедневна реалност — продължи Фостър. — Духовете са около нас. Те се движат из този странен свят, който фон Хелмхолц е нарекъл „четвърто измерение“. Но обикновено не могат да бъдат видени.

На мен ми се струваше, че Фостър преразказва първата глава от книгата си. Но не го прекъсвах.

— Нашите очи са заслепени от реалността на ежедневието. Но има техника и начин, с който ние можем да се научим да виждаме какво още съществува около нас. Знаеш ли нещо за кубовете на Хинтън? Мартин Гарднър го споменава в своя „Математически карнавал“. Чарлз Хауърд Хинтън е бил един ексцентричен американски математик, който през 1910 година съставил схема за това как да се научим да визуализираме мозайката, наричана още хиперкуб или четиридименсионален квадрат. Тази техника използва разноцветни кубчета, които се съединяват така, че да образуват един по-голям куб. Хинтън знаел, че човек може да се научи да вижда в ума си отделните цветни кубчета, а после наум да ги размества и завърта, да ги събира и разпръсква така, че да образува големия куб. И че може да прави това все по-бързо, докато накрая формата на хиперкуба се появява като по чудо направо в ума.

Той помълча малко.