В този миг Грваър си спомни един хипнотичен сеанс, който някога беше наблюдавал. Хипнотизаторът каза на медиума си, че допира до ръката му запалена цигара. Докосна я с химикалка. Само след няколко секунди на ръката на медиума се появи червенина и мехурче — той беше повярвал в изгарянето.
Следователно, ако подсъзнателно човек не вярва, че е жив, той наистина умира! Той не вярваше в Излапвача. Но подсъзнанието му вярваше.
Грегър се втурна към вратата. Но Излапвача му препречи пътя. Грабна го с лапите си и доближи зелената си муцуна до врата му.
Вълшебната дума! Каква беше тя?
Грегър викна:
— Алфоисто?
— Не, не е тази дума — обясни Излапвача. — Моля те, не се дърпай!
— Регнастцкио!
— Не. И престани да се въртиш, тогава всичко ще свърши преди…
— Урспелхарпило!
Излапвача изкрещя от болка и го пусна. Издигна се към тавана и изчезна.
Грегър се строполи на стола. Беше останал без сили. Краят беше толкова близко. Прекалено близко. Идиотско беше де умреш по този начин — разкъсан на парчета от своето собствено, въпиющо смърт въображение. Цял късмет, че си спомни онази думичка. Само дано Арнолд побърза…
Чу тихо кикотене. Разнесе се в тъмното, зад вратата. Беше си спомнил детските години. Пак беше на девет години. Пак се беше върнал Мракозвяр — неговият Мракозвяр, едно чудато, кльощаво, будещо ужас творение, което се криеше зад вратата, спеше под леглото и нападаше само в тъмното.
— Угаси лампата — рече Мракозвяр.
— Хич и не мисля — отвърна Грегър, грабвайки лъчемета. В осветената стая беше в безопасност.
— Съветвам те да я угасиш!
— Не!
— Добре тогава. Еган, Меган, Деган!
Три дребни същества се втурнаха в стаята, хвърлиха се към електрическата крушка и започнаха да я хрускат с апетит. В стаята притъмня. Грегър стреляше всеки път, когато някое от тях се приближаваше до лампите. Стъклото се разпръсна на парченца, но гъвкавите същества успяха да отскочат. И тогава Грегър си даде сметка какво беше направил. Онези същества не можеха да изядат лампите. Въображението не действува на мъртвите предмети. На него само му се струваше, че в стаята става по-тъмно. И… строши всички електрически крушки! Въображението му му изигра жестока шега.
Сега Мракозвяр влезе. Прескачайки от сянка в сянка, той се приближаваше до Грегър. Лъчеметът беше безполезен. Грегър трескаво се мъчеше да си спомни с каква вълшебна думичка се прогонваше това чудовище. С ужас си припомни, че на него не действуваха никакви думи. Затова започна да отстъпва, докато опря гръб на някакъв голям сандък. Мракозвяр се наведе над него. Грегър падна на пода и затвори очи. Ръката му докосна нещо студено. Лежеше до кашона с играчките за децата на заселниците. Ръката му се опираше до водния пистолет. Грабна го и бързо го протегна пред себе си. Мракозвяр заотстъпва боязливо. Грегър изтича до чешмата и напълни пистолета. Насочи към чудовището смъртоносната струя вода.
Мракозвяр нададе вой и изчезна.
Греаър се усмихна и пъхна празния пистолет под колана си. Водният пистолет беше сигурно оръжие против измисленото чудовище.
Арнолд се приземи призори. Без да губи време, той започна изследванията. Свърши около пладне, установявайки категорично, че става дума за Лонгстийд 42. Набързо си прибраха багажа и стартираха.
Ковато бяха вече в открития Космос, Грегър разказа на съдружника си събитията от последната нощ.
— Не ти е било лесно — призна Арнолд.
Сега, тук, далече от Дух V, Грегър можеше да си позволи да заеме позата на скромен герой.
— Можвше да бъде и по-зле…
— Как така по-зле?
— Ами, ако Джими Флин беше с нас. Какви чудовища само измисляше той! Помниш ли неговия Страхомор?
— Помня, как да не помня що нощи, изпълнени с кошмари, съм преживял заради него!
Корабът се носеше към Земята. Арнолд написа няколко изречения за статията си „Инстинктът за смърт на планетата Дух V. Изследвания на подсъзнанието, истерията и груповите халюцинации, предизвикващи физически симптоми“. После отиде в командната кабина да включи автопилота.
Грегър си беше легнал, твърдо решил да компенсира непреспаните нощи на Дух V. Току-що беше заспал, когато в стаята му нахлу Арнолд с побеляло от страх лице.
— Струва ми се, че в командната кабина има някой — заяви.
Грегър седна на леглото.
— Невъзможно е, толкова далече сме от…
От командната кабина долетя тихо мъркане.
— Господи! — изохка Арнолд. Помълча замислено. — Ясно. При старта забравих да прекъсна прилива на въздух. Все още дишаме въздуха на Дух V!
На вратата се изправи огромно сиво чудовище. Кожата му беше покрита с червени жилки. Имаше невероятно много ръце, крака, пипала, нокти и зъби и допълнително — две малки криле. Вървеше бавно към тях, мъркайки и тракайки със зъби.
Веднага го познаха — беше Страхомор.
Грегър се хвърли към вратата и я затвори под носа му.
— Тук би трябвало да сме в безопасност. Вратата е херметична. Само че как ще управляваме кораба?
— Няма да го управляваме. Ще се наложи да окажем доверие на автопилота, освен ако не измислим начин да се отървем от този звяр.
Неочаквано забелязаха, че през херметично затворената врата започна да се промъква дим.
— Какво е това? — попита с треперещ глас Арнолд.
Грегър сви вежди:
— Ние забравихме, че Страхомор може да влезе в която и да е стая. Няма начин да го спреш.
— Нищичко не си спомням. Той яде ли хора?
— Не. Доколкото си спомням, разкъсва ги на парчета.
Димът започна да придобива формата на Страхомор. Хората избягаха в съседното помещение, грижливо затваряйки вратата зад себе си. За няколко секунди димът отново се промъкна при тях.
— Идиотска работа — захапа устни Арнолд, — да ни преследва измислено чудовище! Чакай! Водният пистолет още ли е в тебе?
— Да, но…
— Дай ми го!
Арнолд изтича до резервоара с вода и напълни пистолета. Страхомор пак се материализира. Тръгна към тях. Зъбите му тракаха. Арнолд изстреля струя вода от пистолета. Страхомор се приблшкаваше.
— Да, вече съм сигурен — рече Грегър, — че с водния пистолет не можем да унищожим Страхомор.
Избягаха в следващото помещение и затръшнаха вратата. По-нататък оставаше само складът за гориво и убийственият вакуум на Космоса.
— Не можеш ли да направиш нещо с въздуха? — предложи Грегър.
— С въздуха ли?… Въздухът вече се изразходва, обаче Лонгстийд 42 престава да действува чак след двайсет часа.
— Няма ли противоотрова?
— Не.
Страхомор се появи още веднъж. Звуците, които издаваше, свидетелствуваха, че не е в най-добро настроение.
— Какво ли може да го унищожи? — трескаво повтаряше Арнолд. — Трябва да има начин! Вълшебни
