— Тия корпорации… Да, да, слушам. Да, сър. Търгувате с тангриз? Страхотно…
Грегър се приближи. Опитваше се да чуе какво казват от другата страна.
— Цената ли? А каква е пазарната цена? А-ха… Пет долара за тон не е кой знае колко… Какво?! Пет цента за тон? Сериозно ли говорите?
Грегър се върна на стола. За него разговорът беше приключил.
— Да, да, разбирам. Извинете, не знаех.
Арнолд затвори телефона и каза:
— Май на Земята няма да продадем тоя прах. Тук живеят не повече от петдесет мелджианци, само че доставката до южното полукълбо ще ни изяде печалбата.
Грегър загрижено гледаше машината. Явно беше влязла в ритъм, защото бълваше плътна струя тангриз. Подът вече беше покрит с доста дебел слой от сивия прашец.
— Не се притеснявай — опита се да го утеши Арнолд. — Сигурно може да се използва и за други цели.
Върна се при бюрото и отвори справочниците.
— Дай да го изключим — предложи Грегър.
— А, не. Нека си работи. Нали ни прави парички…
Докато Арнолд се ровеше в книгите, Грегър се опита да отиде до прозореца. Оказа се, че не е толкова лесно да се ходи по сипкавия тангриз.
Привечер нивото на прашеца достигна над петдесет сантиметра. Няколко молива и автоматични писалки потънаха безвъзвратно. Грегър започна да се притеснява дали подът ще издържи.
Арнолд най-после затвори справочника и съобщи:
— Може да се използва и за още едно нещо.
— Какво откри?
— Тангризът се използва като строителен материал. След седмица-две се втвърдява и става здрав като гранит. Веднага се обаждаме в някоя строителна фирма.
Грегър се свърза със Строителна компания „Толедо-Марс“ и обясни на някой си мистър О’Тул, че могат да му доставят неограничено количество тангриз.
— Тангриз, казвате? Вече не се използва много, защото не поема боята и тя лесно се лющи от него. Но ако не знаете ще ви кажа, че на някаква планета живеят идиоти, които го ядат. Защо…
— Предпочитаме да го продаваме като строителен материал — твърдо заяви Грегър.
— Какво пък, мисля, че може да го купим. Ще го употребим за някоя по-евтина поръчка. Предлагам по петнадесет на тон.
— Петнадесет долара?
— Глупости. Петнадесет цента.
— Добре, ще ви се обадим по-късно и ще ви съобщим какво сме решили.
Като чу сумата, Арнолд започна да смята:
— Ако нашата машина прави по петнадесет тона в денонощие… всеки ден… цяла година… я да го сметна… Някъде към петстотин и петдесет долара на година. Няма да забогатеем, но ще имаме пари, поне за да си плащаме сметките навреме.
Грегър хвърли мрачен поглед върху тангризовото море.
— Да, но не можем да оставим машината тук.
— Няма. Ще й намерим местенце някъде извън града, да си работи на спокойствие. Ще взимаме тангриза когато ни потрябва.
Грегър се обади на О’Тул и съобщи, че е готов да сключи сделка.
— Идеално — отвърна О’Тул. — Знаете къде са складовете ни, можете да го докарате по всяко време.
— Ние? Мислех, че вие поемате…
— При цена петнадесет цента за тон? И без това ви правим услуга, като взимаме тая глупост. Доставката е за ваша сметка.
— Тъпо — изкоментира Арнолд, след като Грегър затвори телефона. — Превозът ще ни струва…
— … много повече от петнадесет цента за тон — завърши Грегър. — Все пак изключи това нещо, докато не решим какво ще правим.
Арнолд клекна до Производителя.
— Сега да видим… Ето го! „При Изключване Използвайте Лаксиански Ключ.“
— Хайде, спри го!
— Чакай малко.
— Ще го изключиш ли най-после? — развика се Грегър.
Арнолд се изправи с виновна усмивка.
— Ще пробвам, но…
— Какъв е проблемът?
— Нямаме Лаксиански Ключ.
След почти инфарктни преговори с музеи, изследователски институти и археологически дружества стана ясно, че никой никога не е виждал Лаксиански Ключ и дори не е чувал за такъв. Отчаян, Арнолд дори се обади на Джо Космическия вехтошар.
— Не, нямам ключ — отговори Джо. — Защо, мислиш, ти го продадох толкова евтино?
Партньорите мълчаливо се спогледаха. Доволно бръмчейки, Мелджианският Безплатен Производител изливаше нови порции безполезен прах. Двете кресла и радиаторът вече бяха под нивото на сивите вълни. Виждаха се само бюрата, шкафът и самата машина.
— На ти сега живот на богаташи — заяде се Грегър.
— Добре де, ще измислим нещо.
Арнолд отново отвори справочника. Остатъкът от вечерта проведе в търсене на други приложения на тангриза. Наложи се Грегър да изрине част от него в антрето, за да не ги покрие и тях.
На другата сутрин слънцето безуспешно се опита да проникне през прозореца. Арнолд се надигна иззад бюрото и се протегна.
— Намери ли нещо? — осведоми се Грегър.
— Страхувам се, че не успях.
Грегър тръгна за кафе. Когато се върна, завари Арнолд да се кара със собственика на сградата и двама здрави, червендалести полицаи.
— Искам незабавно да разкарате от тук това нещо — настояваше собственикът.
— Освен това, съществува забрана да се използват производствени машини в административни сгради — добави единият полицай.
— Не е такава машина — опита се да възрази Грегър. — Това е Мелджиански Безплатен…
— А аз казвам, че е! — отряза полицаят. — И ви заповядвам моментално да спрете производството!
— Ами там е цялата работа — не можем да я изключим — намеси се Арнолд.
— Как така не можете? — подозрително ги изгледа полицаят. — Ще се майтапите с мен, а? Заповядвам ви…
— Сър, кълна се…
— Виж какво, смешнико. Ще се върнем след един час. Ако през това време не изключите и не изнесете тоя боклук, чакат ви железни решетки.
Тримата си тръгнаха.
Грегър и Арнолд се спогледаха. Пробиха си път до Производителя, който продължаваше да бълва сив прашец.
— По дяволите! — не издържа Арнолд. — Трябва да има някакъв изход!
— По-спокойно — каза Грегър, докато изчистваше от косата си сивия прах.
В този момент се отвори вратата и влезе висок човек, облечен в елегантен син костюм и със сложен
