V. Само беше задрямал, когато Арнолд нахлу при него с лице, изкривено от ужас.
— Мисля, че в контролната кабина има нещо — каза той.
Грегър седна.
— Не може да бъде. Ние не сме на…
Откъм контролната кабина се чу тихо ръмжене.
— О, Господи! — въздъхна Арнолд. Няколко секунди той мисли усилено. — Знам. Когато кацнах бях оставил въздуховодите отворени. Ние продължаваме да дишаме въздуха на Фантом V!
А там, застанало в рамката на отворената врата, се появи огромно сиво същество с червени петна по кожата си. То имаше множество ръце, крака, пипала, нокти и зъби, плюс две малки крила на гърба. То вървеше бавно към тях, като мърмореше и попъшкваше.
И двамата познаха Мърморкото.
Грегър се метна напред и затръшна вратата в лицето му.
— Би трябвало да сме в безопасност тук — пророни той. — Тази врата е въздухонепроницаема. Но как ще пилотираме кораба?
— Няма да пилотираме — каза Арнолд. — Ще трябва да се доверим на автопилота. Освен ако не открием някакъв начин да изхвърлим това нещо оттук.
Те забелязаха лек дим, който бе започнал да прониква през плътно прилепналите страни на вратата.
— Какво е това? — попита Арнолд, с остра нотка на паника в гласа си.
Грегър се смръщи.
— Не си ли спомняш? Мърморкото може да влиза навсякъде. Няма начин да го избегнем.
— Не си спомням нищо за него — отвърна Арнолд. — Той яде ли хора?
— Не. Доколкото си спомням само ги разкъсва на части.
Димът бе започнал да придобива огромната сива форма на Мърморкото. Те се оттеглиха в следващото помещение и заключиха вратата. След секунди лекият дим проникна през нея.
— Но това е смешно — каза Арнолд, прехапал устни. — Да се плашим от някакво въображаемо чудовище… Чакай! Нали си запазил водния пистолет?
— Да, но…
— Дай ми го!
Арнолд изтича до резервоара с вода и напълни пистолета. Мърморкото отново бе добил формата си и се насочваше към тях с мъчително пъшкане. Арнолд го обля със струя вода.
Мърморкото продължи да напредва.
— Сега си спомням всичко — заговори Грегър. — Мърморкото не може да бъде спрян с воден пистолет.
Те отстъпиха в следващото помещение. Зад него оставаше само спалното помещение и след това вакуума на космоса.
— Не можеш ли да направиш нещо с въздуха? — попита Грегър.
Арнолд поклати глава.
— Сега се разрежда, но трябва да минат двадесет часа, докато изчезне ефекта на „Лонгстийд“.
— Нямаш ли някаква противоотрова?
— Не.
Мърморкото отново се материализираше и това не беше нито тихо, нито приятно.
— Как можем да го убием? — попита Арнолд. — Трябва да има начин. Магическа дума? Дали няма да му подейства дървен меч?
Грегър поклати глава.
— Сега си спомням Мърморкото — проговори той нещастно.
— Какво го убива?
— Не може да бъде унищожен с воден пистолет, с тапешник, с капси, с лепенки, с бомбички от конфети или друго детско оръжие. Мърморкото е напълно неубиваем.
— Този Флин и проклетото му въображение! Защо ли ни трябваше да говорим за него? Как сега да се отървем от това?
— Казах ти. Не може. То трябва само да си тръгне.
Сега Мърморкото се бе изправил в цял ръст. Грегър и Арнолд хукнаха към малкото спално помещение и затръшнаха последната налична врата.
—
— Мърморкото не може да бъде убит — каза Грегър.
Чудовището на червени петна отново се материализираше. Грегър си спомни всичките среднощни кошмари, които знаеше.
И тогава, почти в последния момент, той си спомни.
Корабът се насочваше към Земята на автопилот. Мърморкото го владееше изцяло. Той ходеше по празните коридори, преминаваше през затворените стоманени врати, ходеше из кабините и товарните помещения и стенеше, пъшкаше и ругаеше, защото не можеше да намери никаква жертва.
Корабът достигна слънчевата система и пое автоматична орбита около Луната. Грегър надникна внимателно, готов ако е необходимо да се дръпне назад веднага. Не се чуваше странно шумолене, никакви стонове или пъшкания, никаква огладняла мъгла, промъкваща се под вратите или през стените.
— Свободно — извика той на Арнолд. — Мърморкото си отиде.
Скрили се в безопасност под последната си защита против нощните ужаси — с одеяла върху главите — те се измъкнаха от креватите си.
— Казвах ти, че водният пистолет няма да помогне — каза Грегър.
Арнолд му отвърна с подобие на усмивка и пъхна пистолета в джоба си.
— Ще го задържа. Ако някога се оженя и имам дете, това ще му бъде първият подарък.
— Не и за някое от моите — каза Грегър. Той потупа с обич леглото. — Нищо не може да замени одеялото, метнато върху главата, като защита.
Информация за текста
© 1954 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
Ghost V, 1954
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
ISBN: 954-9513-05-X (т.3)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8978]
Последна редакция: 2008-08-27 08:00:00