Фантом V

след ден-два.

Грегър изключи радиото. Тази нощ си позволи да изпие остатъка от бутилката с бренди. Заслужаваше си. Тайната на Фантом V бе разкрита и те щяха да бъдат богати. Скоро той щеше да може да наеме човек, който да каца на планетите вместо него, докато самият той си седи у дома и го инструктира по радиото.

Събуди се късно на другия ден с главоболие. Корабът на Арнолд не беше пристигнал още, така че той опакова оборудването си и зачака. Привечер още нямаше никакъв кораб. Той седна пред вратата на къщичката и загледа пищния залез, после се прибра и си приготви вечеря.

Проблемът за заселниците още го тормозеше, но беше решил да не се притеснява. Без съмнение всичко си имаше някакво напълно логично обяснение.

След вечеря той се изпъна в леглото. Едва бе затворил очи, когато чу някой да се изкашля извинително.

— Здрасти — каза Пурпурният Заграбвач.

Личната му халюцинация се бе върнала при него.

— Здрасти, стари приятелю — отвърна весело Грегър, без капчица страх.

— Яде ли ябълки?

— Много съжалявам. Забравих.

— Е, няма нищо. — Заграбвачът се опита да прикрие разочарованието си. — Аз донесох шоколадовия сос. — Той вдигна чашата.

Грегър се усмихна.

— Вече можеш да си отиваш — каза той. — Аз знам, че ти си само плод на въображението ми. Не можеш да ми причиниш зло.

— Ама аз няма да ти причинявам зло — каза Заграбвачът. — Аз само ще те изям.

Той пристъпи към Грегър. Грегър остана на мястото си усмихнат, макар че му се искаше Заграбвачът да не изглежда чак толкова солиден и реален. Заграбвачът се наведе и захапа експериментално ръката му.

Той подскочи и погледна кожата си. По нея имаше следи от зъби. От дупките течеше кръв, истинска кръв, неговата кръв.

Колонистите на планетата бяха хапани, драскани, мушкани, разкъсани.

В този момент Грегър си спомни едно представление с хипноза, което бе гледал някога. Хипнотизаторът бе казал на човека, че го изгаря с цигара по ръката. После бе докоснал мястото с молив.

Само след секунди, върху ръката на човека се бе появило ужасно червено петно от изгорено, защото той бе повярвал, че е изгорен. Ако подсъзнанието ти мисли, че си мъртъв, то ти си мъртъв. Ако то ти заповяда белези от зъби, те се появяват.

Той не вярваше в Заграбвача.

Но подсъзнанието му вярваше.

Грегър се опита да хукне към вратата. Заграбвачът го хвана. Той го стисна с ноктестите си ръце и се наведе към шията му. Магическата дума! Коя беше?

— Алфойсто? — изпищя Грегър.

— Грешка — каза Заграбвачът. — Моля ти се не се извивай.

— Регнастикьо?

— Тц. Стига си се въртял. Така всичко ще свърши преди да…

— Вуршпелхапило!

Заграбвачът изпищя мъчително и го пусна. После се издигна във въздуха и изчезна.

Грегър падна в стола. За малко! Едвам се отърва. Щеше да е глупаво да умре заради собственото си подсъзнание, смачкан от въображението си, убит от собственото си убеждение. Късмет имаше, че си спомни думата. Сега ако Арнолд побързаше малко…

Той чу лек, весел смях.

Идеше откъм тъмния, полуотворен гардероб и му напомни нещо почти забравено. Отново беше на девет години и Сенчестият — неговият Сенчест — странно, слабовато същество, което се криеше зад вратите, спеше под леглата и нападаше само по тъмно, отново се бе появил.

— Загаси светлините — каза Сенчестият.

— По никакъв начин — твърдо отвърна Грегър и измъкна бластера си. Докато лампите светеха, той беше в безопасност.

— По-добре ги загаси.

— Не!

— Добре тогава. Игън, Мигън, Дигън!

Три дребни същества се изтъркаляха в стаята. Те хукнаха към най-близката електрическа крушка, лепнаха се за нея и започнаха да преглъщат лакомо.

В стаята притъмня.

Грегър стреля по тях щом се приближиха към лампата. Чу се звън на стъкла, но съществата се метнаха встрани.

И тогава Грегър разбра какво е направил. Съществата всъщност не можеха да изядат светлината. Защото неодушевените предмети нямат въображение. Той си бе въобразил, че в стаята притъмнява и…

Бе счупил с изстрелите си крушките! Собственото му разрушително подсъзнание го бе измамило.

Сега Сенчестият излезе от прикритието. Като се промъкваше от сянка на сянка, той се приближи към Грегър.

Бластерът не му действаше. Грегър усилено се мъчеше да си спомни магическата дума и с ужас се сети, че нямаше такава, която да спре Сенчестия.

Той отстъпи пред напредващия Сенчест, докато се блъсна в някакъв кашон. Сенчестият се надвеси над него и Грегър се метна на пода и затвори очи.

Ръцете му попаднаха върху нещо хладно. Беше се блъснал в кашона с играчки за децата на заселниците. И държеше в ръката си воден пистолет.

Грегър го стисна здраво. Сенчестият се дръпна назад, вперил с ужас очи във водния пистолет.

Грегър бързо притича до мивката и напълни пистолета. Той насочи смъртоносната струя вода към съществото.

Сенчестият изрева в агония и изчезна.

Грегър се усмихна и пъхна празния пистолет под колана си.

Водният пистолет беше оръжието, което трябваше да бъде използвано против въображаемото чудовище.

Наближаваше утрото, когато корабът кацна и Арнолд излезе от него. Без да губи време, той направи изследването си. Към обяд бе приключил и елементът бе окончателно разпознат като „Лонгстийд 42“. Двамата с Грегър натовариха веднага багажа си и отлетяха.

Когато вече бяха в космоса, Грегър разказа на партньора си всичко, което се бе случило.

— Добре си се справил — каза Арнолд тихо, но с чувство на благодарност.

Грегър се усмихна скромно като герой. Така се чувстваше сега, когато вече беше в безопасност извън Фантом V.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза той.

— Как?

— Представи си, че там беше и Джими Флин. Като дете той измисляше най-ужасните чудовища. Помниш ли Мърморкото?

— Спомням си само какви кошмари сънувах заради него — отвърна Арнолд.

Те бяха на път за дома. Арнолд си записа някои бележки за статия, озаглавена „Инстинктът на смъртта на Фантом V: изследване на подсъзнателната стимулация, истерия и масова халюцинация при създаването на физически белези“. После той отиде в контролната кабина, за да включи автопилота.

Грегър се намести на койката, решен да се наслади на първия си истински сън след кацането на Фантом