Тя се изтегна на койката ми.
— Може би ще ме вземеш за романтичка — каза, тихо. — Аз съм от глупачките, които рецитират поезия сами на себе си през нощта и които се просълзяват при вида на някоя абсурдна малка статуетка. Пожълтелите есенни листа ме карат да треперя, а росата по зелената трева ми напомня за сълзите по цялата Земя. Психотерапевтът ми твърди, че не мога да се приспособя.
Затвори очи уморено и това бе напълно разбираемо. Да прекараш петдесет часа в чувал за картофи сигурно е доста изтощително.
— Земята ме смазваше — продължи тя. — Повече не можех да търпя… дисциплината, йерархиите, лишенията, студената война, топлите войни, всичко… Исках да се смея свободно, да тичам по зелени поля, да се разхождам в горите, без някой да ме безпокои, да пея…
— А защо се качи при мен? — попитах.
— Защото и ти си се отправил към свободата. Ще си отида, ако искаш.
Идеята беше доста глупава на такова разстояние от Земята, а не можех да си позволя да хабя гориво за връщане.
— Можеш да останеш — казах й.
— Благодаря — отвърна тя тихо. — Наистина ме разбираш.
— Да, да — кимнах. — Но най-напред ще трябва да изясним някои неща. Първо…
Но тя вече бе заспала на леглото ми, с доверчива усмивка на устните.
Претърсих чантата й веднага. Намерих пет червила, пудриера, флакон парфюм Венера V, сборник поезия с меки корици и значка, на която пишеше: „ФБР, Специален следовател“.
Подозирах го, разбира се. Обикновените момичета никога не говорят по този начин, а агентите — винаги.
Почувствах се поласкан, че правителството все още се интересува от мен. Така космосът изглеждаше по-малко самотен. Корабът продължаваше напред, в дълбините на американския космос. Работех по петнайсет часа на всеки двайсет и четири и така успявах да поддържам системите на кораба в относителна изправност. Мейвис О’Дей (така се наричаше моята шпионка) готвеше и се занимаваше с домакинството. Монтира няколко скрити камери за следене, които шумяха отвратително, но аз се преструвах, че не забелязвам.
При тези обстоятелства, отношенията ми с госпожица О’Дей останаха изцяло прозаични.
Пътуването вървеше нормално — дори щастливо — докато не се случи нещо.
Бях задрямал над пулта за управление. Изведнъж някъде вдясно отзад припламна силна светлина. Скочих на крака и съборих Мейвис, която тъкмо сменяше филма в една от камерите.
— Извинявай — казах аз.
— О, можеш да ме тъпчеш когато си поискаш — отвърна тя.
Помогнах й да стане. Сочната й близост беше опасно приятна, а изкусителният аромат на Венера V гъделичкаше ноздрите ми.
— Вече можеш да ме пуснеш — напомни ми.
— Знам — отвърнах, но продължих да я държа.
Умът ми бе пламнал от близостта й и се чух да казвам:
— Мейвис, не се познаваме от много време, но…
— Да, Бил? — подкани ме Мейвис.
В лудостта на момента бях забравил, че съм заподозрян и шпионин. Не знам какво щях да кажа. Точно тогава светлината проблесна за втори път.
Пуснах Мейвис и изтичах до пулта за управление. С известно усилие успях да накарам стария Крайслер да спре и се огледах.
Отвън, сред огромното пространство на космоса, се носеше парче скала. Върху нея седеше дете със скафандър. В едната си ръка държеше кутия сигнални ракети, а в другата — малко куче, също със скафандър.
Бързо ги качихме на кораба и им свалихме костюмите.
— Кучето ми… — изпъшка детето.
— Всичко е наред — уверих го.
— Ужасно съжалявам, че ви се натрапвам така.
— Не говори за това. Как попадна на скалата?
— Господине — започна детето на висок глас, — ще трябва да започна от самото начало. Баща ми беше пилот-изпитател на космически кораби и загина храбро, като се опитваше да преодолее светлинната бариера. Майка ми наскоро се омъжи повторно. Сегашният й мъж е едър чернокос човек с малки страхливи очички и здраво стиснати устни. Доскоро работеше като чиновник в голям универсален магазин.
Намрази ме още в началото. Предполагам, че съм му напомнял за покойния си баща, защото имам същите руси къдрици, същите големи очи и весел нрав. Отношенията ни не бяха добри. Един ден умря някакъв негов чичо — при съмнителни обстоятелства — и той наследи имоти в Британския космос.
— След това се отправихме към изоставената територия. Щом наближихме, той каза на майка ми: „Рейчъл, синът ти е достатъчно възрастен, за да се грижи за себе си.“ Майка ми отговори: „Дърк, толкова е малък още!“ Но мекосърдечната ми, усмихваща се майка не успя да се противопостави на грубия мъж, когото никога няма да нарека „татко“. Облече ме в скафандъра, даде ми кутия сигнални ракети, сложи скафандъра и на Фликър, след което каза: „Едно малко момче в наши дни може чудесно да се справи с проблемите в космоса.“ „Господине — отвърнах аз, — на двеста светлинни години няма никаква планета.“ Той отвърна: „Ще се справиш“ и ме остави на тази скала.
Момчето замълча, за да си поеме дъх и ме погледна. В очите му имаше сълзи. Дадох на кучето паничка мляко и малко хляб, а на него направих сандвич със желе и фъстъчено масло. Мейвис го занесе в спалното помещение и нежно го сложи да спи.
Аз се върнах при контролния пункт, подкарах кораба отново и включих интеркома.
— Събуди се, малък идиот! — чух гласа на Мейвис.
— Остави ме да спя — промърмори момчето.
— Събуди се! Какво искат да постигнат онези типове от Службата за разследвания към Конгреса като те изпращат тук? Не знаят ли, че случаят е на ФБР?
— Класифициран е отново и сега е заподозрян клас 10-F. Това налага допълнително наблюдение.
— Да, но аз вече съм тук! — извика Мейвис.
— При последния си случай ти не се представи много добре — възрази момчето. — Съжалявам, но поставяме сигурността на първо място.
— И изпратиха точно теб… — продължи Мейвис през сълзи. — Дванайсетгодишно момче!
— След седем месеца ставам на тринайсет.
— Дванайсетгодишно хлапе! А положих толкова усилия! Учих, четох книги, посещавах вечерни курсове, слушах лекции…
— Влизам в положението ти — прекъсна я момчето. — Аз лично искам да съм пилот-изпитател на космически кораби. На моята възраст това тук е единственият начин да натрупам летателни часове. Смяташ ли, че ще ми позволи да управлявам кораба?
Изключих интеркома. Би трябвало да се чувствам чудесно. Наблюдаваха ме двама щатни шпиони. Това означаваше, че съм човек, който трябва да бъде наблюдаван.
Истината обаче беше, че шпионите ми бяха момиче и дванайсетгодишно дете. Шефовете явно не смятаха за нужно да ангажират истински професионалисти.
Моето правителство продължаваше да ме пренебрегва по своя особен начин.
До края на полета всичко мина добре. Малкият Рой, както се наричаше момчето, пое управлението на кораба, а кучето му седеше съсредоточено на мястото на помощник-пилота. Мейвис продължи да готви и да се грижи за домакинството. През по-голямата част от времето аз се грижех за шевовете на обшивката. Бяхме много приятна група от шпиони и заподозрян.
Намерихме ненаселена планета с условия като на Земята. Мейвис я хареса, защото беше малка и доста красива, със зелени поля и гъсти сумрачни гори — като тези, за които бе чела в книжките с поезия. Рой хареса бистрите езера и планините, които по размери бяха точно като за малко момче.
