Кацнахме и започнахме да се устройваме.
Малкият Рой веднага прояви интерес към животните, които анимирах от фризера. Самоназначи се за пазач на кравите и конете, за защитник на гъските и патиците, на свинете и кокошките. Това дотолкова го ангажира, че докладите му до Сената започнаха да оредяват все повече и повече, докато накрая престанаха съвсем.
Едва ли би могло да се очаква нещо повече от шпионин на неговата възраст.
След като издигнах куполите и засадих няколко акра със селскостопански култури, с Мейвис започнахме да се разхождаме из сумрачните гори и из яркозелените, обсипани с жълто поля, които ги обграждаха.
Един ден отидохме на пикник край малък водопад. Мейвис бе разпуснала косата си върху раменете, а очите й гледаха като омагьосани. Общо взето не приличаше на шпионин и непрекъснато трябваше да си припомням какви са ролите ни.
— Бил — проговори тя след малко.
— Да?
— Не, няма нищо. — Откъсна стръкче трева.
Не разбрах какво искаше да ми каже, но ръката й беше съвсем близо до моята. Пръстите ни се докоснаха и се сплетоха.
Мълчахме дълго. Никога дотогава не се бях чувствал толкова щастлив.
— Бил?
— Да?
— Скъпи, би ли могъл да си…
Никога няма да науча какво искаше да ми каже и какво щях да отговоря. В този момент тишината бе раздрана от реактивен рев. От небето се спусна космически кораб.
Ед Уолъс, пилотът, беше белокос човек с изпомачкано бомбе и мръсен шлифер. Обясни, че е търговски пътник на компанията Клиър-Фло, която цялостно пречиствала водите на планетите. Тъй като нямахме нужда от услугите му, той се извини и си тръгна.
Но не стигна много далеч. Двигателите на кораба му изреваха веднъж и замлъкнаха безнадеждно.
Огледах ги и видях, че е пробил сфинксовия клапан. С подръчни материали можех да му направя нов за не по-малко от месец.
— Чувствам се ужасно неловко — каза той. — Ще трябва да остана тук.
— Така е — кимнах.
Господин Уолъс изгледа кораба си със съжаление.
— Не мога да разбера как стана така.
— Може би си отслабил клапана, като си го рязал с ножовка — отвърнах аз и се отдалечих. Бях видял следите.
Направи се, че не ме е чул. Същата вечер подслушах доклада му по радиостанцията, която работеше нормално. Оказа се, че не е служител на Клиър-Фло, а на Централното разузнаване.
От господин Уолъс стана добър зеленчукопроизводител, независимо от факта, че през по-голямата част от времето ни дебнеше с камера и бележник в ръка. Присъствието му накара малкия Рой да полага по- сериозни усилия. Аз и Мейвис престанахме да се разхождаме из сумрачните гори и изглежда вече не ни оставаше време да се върнем сред зелените поля, за да довършим започнатите изречения.
Но малкото ни селище процъфтяваше. Появиха се и други посетители. Дойдоха мъж и жена от Регионалното разузнаване и се представиха за сезонни берачи на плодове. Последваха ги две момичета, фотографки, които представяха Бюрото за оперативна информация и после един млад журналист, който всъщност бе от Съвета за морал в космоса на щата Айдахо.
Когато ставаше време да си тръгват, сфинксовите клапани на корабите им неизменно се повреждаха.
Не знаех дали да се срамувам, или да се гордея. Половин дузина агенти следяха
Прекарах някои тежки моменти. Представях си се като опитно зайче за новаци, като нещо, с което да се обучават. Аз бях заподозрян, при когото изпращаха или твърде млади, или твърде стари, или разсеяни и направо некомпетентни агенти. Виждаха се като нещо, с което трябваше да си осигурят малка пенсия, за да изкарат старините си спокойно.
Все пак не се безпокоях прекалено много. Имах някакво положение, макар и да бе трудно да се определи съвсем точно какво е то. Чувствах се по-щастлив от когато и да било на Земята, а шпионите ми бяха приятни и сговорчиви хора.
Малката ни колония бе щастлива и спокойна.
Мислех си, че това ще продължи вечно.
Тогава, една омразна нощ, стана нещо необикновено. Изглежда се бе получило някакво важно съобщение, защото работеха всички радиостанции. Наложи се да настоя няколко души да използват по един предавател, за да не претоварят генератора ми за ток.
Най-накрая радиостанциите замлъкнаха и шпионите се събраха на съвещание. Чувах ги как си шушукат чак до малките часове. На следващата сутрин се събраха във всекидневната. Лицата им бяха издължени и мрачни. Мейвис излезе напред, за да обясни положението.
— Случило се е нещо ужасно — каза тя. — Но най-напред, трябва да ти разкрием нещо. Бил, никой от нас не е това, за което се представя. Ние шпионираме за правителството.
— Какво? — попитах изненадано, защото не исках да нараня ничии чувства.
— Така е — каза тя. — Всички ние шпионирахме теб, Бил.
— Какво? — попитах пак. — Дори и ти?
— Дори и аз — отвърна тя тъжно.
— А сега всичко свърши! — възкликна Рой.
Това ме потресе.
— Защо? — попитах.
Те се спогледаха. Най-накрая господин Уолъс, който мачкаше бомбето си в ръце, се осмели да отговори:
— Бил, последното най-прецизно досега измерване е показало, че този сектор от космоса не е собственост на Съединените щати.
— На коя държава е собственост?
— Успокой се — намеси се Мейвис. — Опитай се да разбереш. Секторът не е бил взет под внимание при разпределението и сега никоя държава не може да претендира за него. Тъй като си първият, който се засели тук, цялата планета, заедно с няколко милиона кубически мили от околното пространство са твоя собственост.
Бях прекалено стъписан, за да проговоря.
— При тези обстоятелства — продължи Мейвис, — ние нямаме право да оставаме тук. Напускаме незабавно.
— Не можете! — възкликнах. — Не съм поправил клапаните ви.
— Всички шпиони си носят резервни клапани и ножовки — обясни тя тихо.
Докато ги гледах как се готвят да се качат към корабите, си представих самотата, която ме очакваше. Сега вече никое правителство нямаше да ме наблюдава. Вече нямаше да се вслушвам в тихите стъпки нощем, нямаше да виждам всеотдайните лица на шпионите зад себе си. Жуженето на допотопните камери нямаше да ме успокоява, докато работя, нито пък шумът на дефектните магнетофони щеше да ме приспива.
Въпреки това, съжалявах повече тях. Тези мили, усърдни и неумели шпиони щяха да се върнат в
