— Огледа ли се наоколо?
— Цялата Земя пребродих и го няма.
— В небесата търси ли?
— Отидох в царството на боговете — обясни Скабър, — но онова, което търся, го няма там.
— Ами като че ли си изчерпал наличните възможности — заключи Артър.
— Така излиза. Имаш ли някакви идеи?
— Разбира се — отвърна Артър. — Много е просто. Щом онова, което търсиш, го няма ни сред хората, ни сред човешките богове, значи трябва да е сред извънземните.
— Извънземни ли? Какви извънземни?
— Де да знам — отвърна Артър. — Това сам трябва да разбереш.
— Извънземни — замисли се Скабър. — Ама разбира се! Каква добра идея! Ти не знаеш случайно къде да ги търся тия извънземни, нали?
— Не точно — отвърна Артър — но не би трябвало да е твърде сложно. Трябва да отидеш на място, обитавано от разумни живи същества, които не са нито богове, нито хора. Много е вероятно да се окажат извънземни.
— Това трябва да е — рече Скабър. — Милион благодарности.
— За нищо — рече Артър и продължи да си сънува Лапландия.
После сънят на Артър премина през няколко усложнения, включващи пътуване с карета, теглена от мишки, прекрасна дама, която много приличаше на Мими, кларинет и още няколко предмета. Когато се събуди, единственото, което си спомняше, бяха жената и кларинетът. Скабър, маскиран като кучекоте, отдавна беше забравен. Точно както Скабър искаше.
42
Скабър се отправи към един от неизследваните райони на Царството на боговете, където не беше известно да има богове. Забеляза с одобрение крещящите цветове, смъртната жега, странните аморфни силуети на най-обичайните предмети в този район, като например мравуняците и прерийните псета. Подобни предмети бяха непогрешим знак, че е попаднал в такъв район на Царството на боговете, където живее извънземен бог. Дори и свистенето на вятъра в дърветата, растящи с краката нагоре, беше по- различно.
И тук той откри песа-отшелник, самотно божество, което живееше самичко сред тази дива пустош. Това божество беше турило табела с надпис:
ПОСЕЩЕНИЯТА СА НЕЖЕЛАНИ
СТОЙ СИ ТАМ. НА ТЕБЕ ГОВОРЯ. ПАЗИ СЕ ОТ ЧУДОВИЩЕТО. НАОКОЛО СА ПРЪСНАТИ ОПАСНИ ЗАКЛИНАНИЯ, ВЪОРЪЖЕНИ И ЗАНЕМАРЕНИ. ТЕЗИ ЗАКЛИНАНИЯ СА СКЛОННИ ДА ВИ ВДИГНАТ ВЪВ ВЪЗДУХА. СТАНЕ ЛИ ТОВА, СПАСЕНИЕ НЯМА. ГЕПИ ЛИ ВИ НЯКОЕ, ХИЧ НЕДЕЙТЕ ДА МИ СЕ ВАЙКАТЕ. ПРЕДУПРЕДИЛ СЪМ ВИ.
Това в известно отношение беше повече от разкандардисващо, но в друго — повече от насърчително, защото беше положително доказателство, че Скабър е стигнал в гарантирано чужда територия и можеше да се надява да последва съвета на пророка Артър. И така, той продължи, нащрек за чудовища и заклинания. Попадна на самотен гарван, кацнал на обгорен дънер, който грачеше злокобни предупреждения с треперлив глас. Подмина го, като гледаше да е по-далечко от клюна му.
След малко пристигна в област, ясно обозначена с ИЗВЪНЗЕМНИ ПЛАВАЩИ ПЯСЪЦИ ОТ НАЙ-КОВАРЕН СОРТ — ПРЕДУПРЕДИХМЕ ТЕ!
Заобиколи ги и се приближи до едни блъскащи се една в друга скали, подобни на Симплигадите — извънземна конструкция, заемаща самия център на класическата митология, място, където без никакви мислими причини скалите се втурваха и се блъскаха и тряскаха една о друга. Но беше доста лесно да ги заобиколиш.
По-нататък се натъкна на формацията Сцила и Харибда, друга извънземна конструкция, присвоена за класическо ползване от поколения митографи. За късмет над формацията минаваше въжен мост. Беше разнебитен, но Скабър го приведе в безопасно състояние.
След малко се приближи до малка планина, в чийто център имаше пещера. Тъкмо понечи да я подмине и забеляза мечата кожа, увиснала на дървото пред пещерата. Приближи се. Мечата кожа беше скроена и ушита в нещо като наметало. Присъствието й предполагаше, че тук наоколо има някой.
— Има ли някой тук? — подвикна той към пещерата.
Отвътре му отвърна глас:
— Няма никой! Върви си!
— Знам, че си вътре! — провикна се Скабър.
Чу се звук от тътрене на крака. След малко от пещерата се измъкна малко кученце-джудже. Беше безформено, грозно и имаше рунтава брада, покриваща почти цялата му муцуна.
— Ти откъде идваш? — попита го кученцето.
— От друго място в Царството на боговете. Трябва да говоря с тебе.
— Не видя ли предупредителните ми табели?
— Мярнах ги, но реших, че не се отнасят задължително за мен.
— Как мина през плаващите пясъци?
— Заобиколих ги.
— Знаех си, че трябва да ги разпръсна по-надалечко — смънка кучето-джудже. — А очевидно и блъскащите се скали не са те спрели.
— Лесно беше да се мине покрай тях.
— Трябваше да ги видиш какви бяха, като ги сложих. Бяха леки и гъвкави, и бързи, та бързи. Щяха да те смачкат на пюре.
— Доста време трябва да е минало.
— Да, като че ли да — рече кучето-джудже. — Никой никога не идва насам, та съм се поотпуснал.
— За мой късмет — рече Скабър.
— Предполагам, че може да го възприемаш така. Е, като си дошъл тук — какво искаш?
— Искам да ми разкажеш за извънземните.
— Аз съм извънземен.
— Личи си. Но ти си извънземен
— Кое те кара да си мислиш, че знам нещо за извънземните хора?
— Просто предчувствие. И освен това фактът, че изглеждаш смахнато и говориш богореч с акцент.
— Все още си личи, а толкова години минаха — оплака се кучето-джудже. — Е, синко, щом си дошъл, май ще е най-добре да си поприказваме, та да мога по-скоро да се отърва от тебе. Влез в пещерата, ще пийнем по една сома контрабанда — по-хубава е от всичко, което можеш да пиеш там, откъдето си дошъл.
Скабър последва кучето-джудже в пещерата. Отначало пътят навътре беше тесен, но след няколко десетки метра коридорът се разшири в доста просторна стая. Вътре имаше няколко удобни кресла. Джуджето-куче махна на Скабър да седне.
— Хубава мебелировка — отбеляза Скабър, като оглеждаше окачените по стените предмети, извънземни, но хубави за гледане.
— Като живея сам, не значи, че трябва да живея в кочина! — джуджето-куче се приближи до една каменна лавица и свали оттам едно каменно гърне. Напълни две каменни чаши и подаде едната на Скабър.
— За конфуз на враговете ни! — каза той, двамата се чукнаха и отпиха.
— Бива си я — забеляза Скабър.
— Бива си я, естествено. Това тук ти е домашна извънземна сома. Такова нещо не можеш намери в твойто мухлясало дребноблагородническо царство на дискурс!
